От една страна, мерките предприети от националните правителства и света като цяло, по същество вкараха обществото в режим на функциониране непознат в живота на голяма част от нас.
Неща, които много хора изобщо не биха допуснали за възможни в ежедневието си, станаха не просто факт, а норма. Домът се превърна в място за работа. Нещо толкова просто като излизането навън стана обект на правила и регулации. Семействата и партньорите започнаха да прекарват почти цялото си време заедно (с всички плюсове и минуси за междуличностните им отношения). Темата за смъртта и умирането се превърна в централен фокус на вниманието ни. Всеки кихащ или кашлящ непознат на улицата се превърна в смъртна заплаха. Един от най-базовите биологични аспекти на съществуването ни – дишането – се превърна в обект на регулации с повсеместното въвеждане на изискване за носене на маски.

Но оставяйки настрана външното изражение на последиците от Ковид-19, ако прочетем „между редовете“това което се случи, ще открием неща, процеси и нагласи в обществото, които по никакъв начин не са нови, а отдавна съществуващи. Съществуващи, но замаскирани – или притъпени съзнателно или несъзнателно игнорирани. Голяма част от нещата, които (ако бъдем честни) открихме за себе си като общество от гледна точка на социалния ред, нормите на общуване и взаимоотношенията ни с околните, се оказаха не особено приятни.

Изложените по-долу размисли и наблюдения са от по отношение най-вече на това, което може да бъде наречено „западен модел на общество“, с неговите основополагащи ценности и парадигма, които са едновременно резултат от, но и причина за начина, по който западните общества преживяват и реагират на обстоятелствата свързани с Ковид-19.

Общества основани на фалш и принципи „на хартия“

От десетилетия западната цивилизация на спира да се гордее с претенциите си за спазване на фундаментални човешки права. Принципи като демокрация, солидарност, толерантност към различията са неразделна част от начина, по който Западът вижда сам себе си и имидж който натрапчиво проектира към всички други култури и нации. Не говорим само за претенциите на дадена нация/държава в нейната цялост. Средностатистическият човек искрено си вярва (и убеждава сам себе си), че е носител на тези ценности. В мненията си той би подкрепил военни действия за отхвърляне на някой „диктатор“ в страна на другия край на планетата за да „позволи достойно и свободно съществуване на местното население“ например. Той уважава правото на лично мнение, на свободно изразяване и т.н. …. поне на думи.

Така ли е обаче наистина? Истинският тест за нравствено-ценностната система на един индивид или общество е когато се озове в ситуация, в която (не)прилагането на тези принципи на практика има пряко отношение към собственото му съществуване и функциониране. Ако сме „против“ смъртното наказание например, дали бихме поддържали тази позиция спрямо убиец на наш роднина? Ако сме „за“ смъртното наказание, дали бихме го отстоявали, ако нашето дете се окаже със смъртна присъда?

Какво се случи в условията на Ковид-19?

• Солидарността се оказа мит

Всяка страна започна да се спасява поединично.
Допреди свободната търговия с лекарствени и предпазни средства изведнъж стана обект на ограничения. Вместо мерки насочени към улесняване на доставянето на продукти от първа необходимост към най-пострадалите региони, всички страни започнаха да се презапасяват. Беше изнесена информация за случай, при който 200 хил. маски поръчани от една западна страна, без наличие на каквото и да е правно нарушение, са били конфискувани в полза на друга такава единствено по усмотрение на последната, която просто решила, че има нужда от тези маски. Международни спогодби и регламенти в областта на международната търговия между страни претендиращи да функционират в условия на законов ред и правила се оказаха напълно пренебрегнати. В рамките дори на ЕС (замислен като по-тясно свързана общност от държави водени от общи принципи и интереси), имаше страни, от които не можеш да си поръчаш за доставка в друга държава нещо толкова просто като витамини.

• Толерантността се оказа мит

Хората се разделиха на вярващи и невярващи в съществуването на Ковид, на „за“ и „против“ мерките на правителствата, на уплашени до смърт и не толкова уплашени или дори откровени непукисти. И докато самото наличие на различни мнения и вярвания е напълно в реда на нещата, изведнъж се оказа, че едните отричат правото на другите. В междуличностните си общувания и в социалните мрежи, хората започнаха да са карат и мразят едни други, да осъждат противоположната позиция и да изискват от всички, които виждаха ситуацията по различен начин. Започнаха да настояват, че другите трябва да възприемат тяхната гледна точка, че трябва да реагират на ситуацията според техните виждания.

Типичен пример за това са маските. Оставяйки настрана въпроса дали и доколко маските са ефикасно средство срещу Ковид, толерантността с която парадираме, би следвало да ни накара да поемем отговорност единствено за собствения си избор и да оставим правото на другите да направят същото. Ако аз считам, че за мен е полезно да нося маска, всеки друг има правото да прецени, че за него не е полезно или дори вредно. Понятия като „правилно“ или „неправилно“ са неприложими към автентичната толерантност. Правото на един да диша през филтър, не е равносилно на това да отрича правото на друг да диша свободно. Същото започва да се наблюдава отскоро и във връзка с ваксините, където по различни начини (на този етап все още не със законова принуда) хората биват подтиквани да се ваксинират без личното им мнение относно ефикасността и безпоасността на ваксините да е от каквото и да е значение.

Общества парадиращи с толерантност към различни по-несъществени признаци като сексуална ориентация, етническа принадлежност и т.н, по най-безцеремонен начин отказаха толерантността към индивида да диша както сам сметне за добре с оглед собствените му виждания какво е здравословно, а може би в скоро време (във връзка с ваксините) – да може да избере какво да влива или не в собственото си тяло.

• Демократичните принципи се оказаха мит

Биологичното право и нужда да диша на средностатистическия човек се оказаха обект на административна диктатура от страна на правителства и чиновници, които (оставяйки настрана функционирането им като колективни органи) са просто индивиди ограничени от собствените си субективни виждания, страхове и пристрастия към една или друга гледна точка. И на тези индивиди, със сляпото и безкритчно приемане от масата от хора, бива позволено да се намесват в най-фундаментални биологични аспекти на съществуването ни.

The post Ковид-19 и обществото appeared first on Пространство за размисъл.

Може би обаче, истинската значимост на това събитие не е фактическата му страна, а начинът по който цивилизацията минава през това преживяване. В тази и няколко следващи публикации, основният фокус няма да бъде за това какво е вирусът, колко е смъртоносен или заразен, откъде се е появил и т.н. (макар, че тези въпроси няма как да бъдат избегнати напълно като основа за по-нататъшен размисъл). Вместо това ще се опитаме да отговорим как и защо преживяването ни на тази ситуация е точно такова каквото е и защо е (може би) по-различно от други подобни. Защо сме толкова „разтърсени“ на лично и колективно ниво.

Да започнем с нещо базово. Това, което ще напиша по никакъв начин не цели да омаловажава, който и да е аспект на ситуацията, а да подчертае факта, че характеристиките на тази ситуация сами по себе си не са нещо „невиждано и нечувано“, че сме се сблъсквали с подобни ситуации и преди.

Вирусът е…просто още едно заболяване

От научна гледна точка всеки вирус, бактерия или каквато и да е друга форма на заболяване могат да бъдат изучавани и описвани по най-различни начини, с най-различни особености и характерни черти (напр. симптоми, начин на заразяване и т.н.).

На ниво преживяване обаче, коронавирусът както и всеки друг болестотворен организъм и дори самият процес на остаряване, в крайна сметка се свеждат до едно и също нещо – нарушаване на нормалното функциониране на тялото ни, временно или трайно, което само по себе си или в комбинация с други причините може в крайна сметка да доведе до окончателното му спиране.

На практика каквито и идеи да имаме за вируса, дали го възприемаме по различен начин, дали се страхуваме от него по-малко или повече няма абсолютно никакво значение – той е просто още един спътник като много подобни на него, които са около нас от самото ни раждане. Без значение дали ги виждаме, дали им обръщаме внимание, тези спътници – всички възможни причини за влошаване на здравето ни и евентуалната ни смърт са около нас и винаги са били.

Коронавирусът не ни поставя в никаква принципно нова ситуация, нищо „ново“, което преди го е нямало. Единствената разлика е, че при създалите се обстоятелства ни се налага да гледаме спътника в очите, а не че преди го е нямало. Възможността да се разболеем от която и да е болест, знайна или незнайна, възможността да бъдем погубени физически по всяко време и по всякакъв начин – никога не сме били свободни от това и никога няма да бъдем дори само за част от секундата. Вирусът не ни прави по-смъртни отколкото сме били, а просто ни напомня, че винаги сме били такива.

Целта на горния кратък увод в темата за коронавируса е да отхвърли или поне да смекчи възпримането ѝ като някаква „обективна“ и независеща от нас ситауция, на която сме безпомощни жертви. Както и с всяко друго нещо в живота, всичко се свежда до възприятията ни.

Следва продължение…

The post Преживяването Ковид-19 и нещата, на които ни учи appeared first on Пространство за размисъл.

Преди да премина към същинската история, за тези които нямат никакво предварително познание по-долу е изложена малко обща информация. Аяуаска е шаманска отвара, която предизвиква психиделични преживявания. Използва се като метод за физическо и духовно лечение, като път към духовно познаниe и познание за самия себе си. Активният компонент на аяуаска отварата е ДМТ категоризиран от официалната наука като психиделичен наркотик.

Макар обикновено думата „наркотик“ да предполага форма на „чужд“ на човешкото тяло елемент, не такъв е случаят с ДМТ. Тялото познава това вещество доколкото то се произвежда от епифизната жлеза и изглежда играе активна роля в процеса на сънуване и в преживяванията приемани за паранормални или метафизични като например близки до смъртта опитности, астрално пътуване и т.н. И накрая, има множество доказателства, че епифизата е това, което в някои източни духовни традиции е наричано „третото око“.

Въпреки че в продължение на десетилетия официалната наука сякаш е нямала допирна основа с религията или духовността, в по-ново време тя е започнала да открива доказателства, които сякаш показват, че много религиозни или духовни феномени са реални, а не просто продукт на митове и фантазии. Що се отнася до ДМТ, има книга озаглавена „ДМТ: Молекулата на духа“ от психиатъра д-р Рик Страсман, документираща негово клинично изследване с ДМТ инжектирано на шестдесет доброволци. Има и документален филм със същото заглавие, който може да бъде гледан в YouTube.

След горното въведение, представена точно, както е записана от самия човек след преживяването му, по-долу е:

Същинската история

„Причините поради които реших да опиша тази конкретна лична опитност с аяуаска (опитвал съм няколко пъти при различни обстоятелства и с различни хора) са две.

На първо място, импулсът, че по някакъв начин трябва да споделя преживяването си дойде докато все още бях в променено състояние на съзнанието и го почувствах като нещо, което би могло да е полезна отправна точка за други хора.

На второ място, това беше първият път, когато някои ценни прозрения и по-дълбоки истини ми се появиха като лична опитност – истини за които бях чел, идеи върху които бях размишлявал интелектуално, но сякаш никога не бях преживял по толкова ясен и личен начин.

Ще прескоча детайлите относно мястото и цялостната среда, в която се случи преживяването. Достатъчно е да кажа, че беше организирано на безопасно място с участието на доверени приятели с практически познания в този род неща, които да ме наглеждат. В този конкретен случай, аз бях единственият, който щеше да се „надруса“, а те бяха тези, които щяха да оказват внимателната подкрепа, която често е необходима в тези състояния.

Същинската част започна с изпиването на отварата (двата компонента смесени заедно вместо поотделно). След това с превръзка на очите с цел да изолирам разсейващия ефект на зрителните възприятия, ние тримата навлязохме в мълчалива медитация.

Моментът на прехода от „обикновено“ към „променено“ състояние на съзнанието беше, както и при предишни опитности, не съвсем ясно разграничим. Когато дойде нуждата да прочистя себе си повръщайки (досега винаги преминавам през този етап), вече бях махнал превръзката от очите си и надвесен над кофата. Макар, че едва ли може да бъде наречено „приятно“ преживяване, се усеща като нещо, което „е нужно“ да се случи.

Някак си знаеш, че има нещо в теб; нещо, което не можеш да назовеш и дори не си сигурен дали има някаква „вещественост“. Не го възприемаш като нещо добро или лошо. Просто знаеш, че на „нещо“ не му е мястото там и подходящият начин да се отървеш от него е като повърнеш. Въпреки, че знаеш, че е нужно да повърнеш, има някакъв процес на съпротива и това е нещото, което го прави изтощително (никога не съм го усещал болезнено, а по-скоро изтощително).

Докато минавах през очистването само бегло можех да обръщам внимание на каквото и да е друго (с изключение на моментни картини от заобикалящата ме среда). Чак когато бях приключил и „разтоварен“ (така се почувствах) на всички нива, се върнах към състояние на осъзнаване от сетивата ми без „прекъсвания“.

Това беше етапът, който в голяма степен беше „Алиса в Страната на Чудесата“. Всяко нещо, което възприемах (и особено визуалните възприятия) беше толкова ярко и поглъщащо, че сякаш не оставяше място за „мислене“ върху него или поне не в обичайния смисъл. Без участие на интелекта, аналитичната част, дори не можеш да кажеш дали става въпрос за приятно или неприятно възприятие. Сякаш единственото нещо, което съществува или преобладава е самият процес на възприятие. В същото време този процес на възприятие беше много ясен, ярък, изострен и по някакъв начин панорамен. Панорамен в смисъл, че дори когато гледах в дадена посока, сякаш възприемах цялостната картина, не само частта, където беше насочен погледът ми.

Когато интензивността на възприятията намаля в някаква степен, мисловният процес се възобнови (или може би просто аз започнах да го осъзнавам), но съгласуваността на потока на мислите се връщаше постепенно. Въпреки, че умът ми беше ясен, ми беше трудно да „изрека“ мислите си. Сякаш ми липсваше нужния речник или ми трябваше време да намеря подходящите думи да предам мисъл или идея, която в главата ми беше съвършено ясна.

С отслабването още повече на ефекта и ставайки все по-последователен в мислите и речта си, се почувствах лек и отпуснат. Вече участвах активно в разговор с приятелите ми, но разговорът беше различен. Някак мислите и идеите, които споделях се излизваха от само себе си. Формирането на мисъл сякаш не предхождаше изразяването ѝ дори с част от секундата. Сякаш мисълта изричаше сама себе си в същия момент, в който възникваше. Сякаш това се случваше без участието на намерение.

По подобен начин, когато слушах какво казват приятелите ми, сякаш нямаше нужда да се фокусирам с намерение върху говорещия. Чуването и интерпретирането на значението сякаш се случваха естествено без усилие или намерение. Не на последно място, изказвах мислите си на английски (който не ми е роден език) без дори да минавам през „мисловен превод“ (което е обичайно в „нормалното“ ми състояние, при което първо „помислям“ нещо на родния си език и после го превеждам). Това беше забавна и прекрасна констатация.

Последният и най-ценен етап настъпи, когато бяха останали само по-недоловимите ефекти от аяуаската. Поглъщащите възприятие и усещания бяха изчезнали, но бях отпуснат и с ясен ум и исках да се възползвам от това чрез медитация.

Предложиха ми да дръпна трева (за която се знае, че предразполага към по-задълбочено фокус навътре към самия себе си). Тъй като не пуша дори цигари, дръпнах само веднъж. След това затворих очи и опитах да медитирам по „формален начин“ – със скръстени крака, изправен гръб и т.н. Опитвах известно време, но предварителната идея за „правилен начин“ за медитиране сякаш носеше нюанс на настояване относно това какво, кога и как трябва да се случи.

Това настояване сякаш не се вписваше в цялостното чувство на лекота и релаксация. Просто легнах на дивана в поза, която ми беше достатъчно удобна за да не ме кара да движа тялото си много. Затворих очи и опитах просто да осъзнавам без каквато и да е цел. Тогава започнаха да идват прозренията. Е, може би не точно веднага.

При първото „потъване“ в наблюдение се появи фино усещане, че „нещо“, някакъв поток, сила без да съм сигурен каква, се ускорява подготвяйки се да ме отнесе нанякъде. Чувството беше подобно на това, когато сте в самолет, който всеки момент ще излети. Двигателите са включени, чувате все повече шум, въпреки че самолетът все още е на място.

По същия начин, по който нарастващата интензивност на шума от самолетните двигатели „ви казва“, че всеки момент ще излетите, в онова състояние се съдържаше някаква интуитивна подсказка (не шум), че ще бъда отнесен нанякъде, когато се натрупа достатъчно мощност. Отсъстваше идеята или мисълта за каквато и да е опасност. Имаше обаче, някакъв страх или по-точно казано чувство на дискомфорт от идеята за ускорение, за скорост, която ще те отнесе и върху която нямаш контрол. А също така съпротива да го пуснеш.

Осъзнавайки едновременно опита да полетя и съпротивата срещу това, започнах мисловно да „изричам на висок глас“ намерението си да се отпусна, да отпусна контрола и да се оставя на течението знаейки и доверявайки се, че където и да ме отнесе, ще е за мое добро. Извиках тази „техника“ от спомените за прочетени през годините неща и разкази от други хора минали през подобни преживявания, както и духовни учители, които често споделят, че най-големият проблем, пречка и болка в тези състояния произтича от съпротивата на илюзорното его и нежеланието му да се остави на течението.

Колкото повече утвърждавах готовността си да се отпусна, толкова повече чувството на „ускоряване“ затихваше и всъщност не бях изстрелян наникъде (или може би бях отнесен до дестинацията мигновено). И ето ме там, не на конкретно място или локация, но в някакво вибрационно енергийно състояние. Оставайки неподвижен и със затворени очи, изгубих усещане за тялото си. Не че нямах контрол върху физическото си тяло (отворих очи и раздвижих ръка за да проверя), а по-скоро си позволих да остана неподвижен и да не се разсейвам от състоянието.

Първоначално сякаш минах през някакво енергийно очистване и зареждане. Изгубил усещането за физическото си тяло, възприятието ми за мен самия беше под формата на енергия заключена в „контур“. Въпреки че сега го наричам енергия, не я възприемах като нещо конкретно, тя беше просто „нещо“, което съществуваше и имаше характеристика на динамичност, подвижност, протичане, но в рамките на определени граници.

По някакъв начин „знаейки“, че това бях „аз“ в някаква много есенциална форма, аз се подканвах мисловно да се презаредя. Подканвах да бъда енергийно презареден, обновен по начина, който беше най-подходящ и уместен точно в този момент на съществуване. Поканата ми сякаш беше уважена. Почувствах прилив на енергия във всички части, но особено забележимо в областта на главата и корема (не че възприемах форма на глава или корем, просто „знаех“). Енергията, която ме обновяваше, не знаех произхода ѝ но просто „взех решение“, че без значение откъде идва, ефектът ѝ върху мен, ще бъде ползотворен, освежаващ, обогатяващ.

Друг аспект, който възприемах (не съм сигурен за последователността на случващото се), беше че макар и цялостното движение на енергията да беше „здравословно“ и по начина, по който „трябва да се случва“, имаше някакво енергийно напрежение в областта, която възприемах като корем и долна част на гърба. Усещането беше за прекомерен енергиен заряд в тези части, който се опитваше да си пробие път отваряйки някакви клапи в контура и да изтече навън. Отново, беше някакъв елемент на съпротива.

Без каквото и да подсещане от външен източник, усетих, че отваряйки тези клапи, щях да освободя енергийното напрежение. Щях да се почувствам по-добре, но продължавах да се съпротивлявам. Техниката, която проработи преди, проработи и този път – „изричайки“ отново и отново намерението си да се отворя, това се случи.

Имаше някаква игрива нагласа едновременно с нотка на недоверие. Нещо като „Добре, знам, че трябва да се отворя, но тази съпротива…ок, нека опитам…отварям клапите…съвсем малко…сякаш нищо лошо не се случва, напрежението намаля малко, може би ако им позволя да се отворят повече…“ и т.н. Докато това се случваше, идеята за отваряне „отвъд“ контура, дойде осъзнаването, че „разпростирането на енергията ни навън“ (което на ниво преживяване като развързване на енергийни възли в рамките на контура) автоматично включваше също така „допускане на външна енергия навътре“ в контура. Единственият начин да облекчим енергийното напрежение, е чрез отваряне и позволяване навлизането на външни енергии. Ако искате да „стоите далеч“ от външната енергия, сте принудени да носите товара на собственото си енергийно напрежение.

В следващия момент тази перспектива на енергийно протичане навътре и навън придоби формата на обяснение на друга метафизична и духовна истина, за която често се говори. Истината, че истинско щастие, мир, хармония (както и да ги наречете), всъщност са невъзможни на индивидуално ниво, освен ако не насочим същите намерения към другите. Актът на пожелаването на щастие (или липса на напрежение в другите), изглежда бе актът, чрез който се отваряме енергийно и освобождаваме собственото си напрежение.

Въпреки че това осъзнаване изглеждаше като нещо новооткрито, в същото време липсваше изненада, беше нещо напълно естествено, напълно логично. Не беше като да си „спомниш“ и все пак имаше някакво усещане, че по някакъв начин винаги съм го знаел.

Към този момент, предполагам вече се бях оставил, позволявайки „да идва каквото ще“ и доверявайки се, че каквото и да дойде по някакъв начин ще ми е от полза, ще ми даде някакво положително прозрение и т.н. Беше състояние на блаженство, но не в смисъла на еуфория. Нямайки конкретна цел и освободен от земните грижи, имаше някаква спонтанна радост и удовлетворение в самото осъзнаване на съществуването.

В това осъзнаване без да бъдат извиквани, едно след друго идваха прозрения. Появяваха се като усещане на дадена вселенска истина и след като биваше почувствана, аз я свързвах с понятия и идеи, които ми бяха познати от „нормалните“ ми състояния.

Възникна например мисъл за конкретен човек от живота ми, който ме беше наранил. Без каквото и да е усилие и намерение, без да анализирам „историята“ на взаимоотношението ми с този човек, без да мисля за „лошите неща“, които ми беше причинил – просто осъзнах желанието си този човек да е щастлив и хармоничен. Това желание беше налице без конкретна причина, без осъзнато решение от моя страна.

В състояние на блаженство в самото осъзнаване на съществуването, без каквото и да е чувство на нужда или липса на каквото и да е, беше напълно естествено да пожелаваш на всички най-доброто, за което се сетиш, тъй като няма нищо, което да изискваш от другите и следователно няма причина да си разочарован от тях. Експериментирах извиквайки в ума си различни хора от живота си, които по принцип свързвам с не толкова приятни преживявания и автоматичното „желая му/ѝ най-доброто“ винаги беше налице. Понятието „безусловна любов“, което често се използва в духовен контекст сякаш беше точно подходящото.

Посланията продължаваха да идват и да си отиват без конкретно да ги възнамерявам, винаги се случваше по следния начин – първо „почувствах“ дадена истина и осъзнавайки я, я припознавах и я свързвах с конкретно понятие или идея от „теоретичните ми познания“.

Сега когато си мисля за това, ми изглежда сякаш изготвях инвентарен списък, извиквайки преживяване на дадени универсални истини за да мога да ги обвържа с езика на интелекта, така че да попият и (надявам се) да повлияят по невидим начин върху преживяването на живота ми и нагласите ми в посока към по-добро.

Всъщност си „пожелах на висок глас“ много неща, пожелах никога да не забравя тези прозрения и по най-подходящия начин те да попият в съществото ми и да съхраня енергията на тези истини в себе си и да действам в съответствие с нея опитвайки се да я излъча към другите. Пожелах всички тези неща с намерение и целенасочено (казват, че в тези вибрационни състояния мислите и намеренията имат много повече творческа сила).

И все пак всяко пожелание по някакъв начин беше различно. Макар и искрено и осъзнато, всяко пожелание биваше излъчено автоматично без настояване. Пускаш желание и го оставяш, доверявайки се, че ако и когато е нужно, Вселената ще прояви това, което си пожелал, а дори да не го прояви, на фундаментално ниво всичко пак ще съвършено.

Сред другите почувствани истини беше усещането за ценност, любов и радост по отношение на всеки „друг“, по точно същия начин, по който ги усещах по отношение на „самия мен“. Сякаш нито „аз“, нито „те“ бяхме по-лоши или по-добри, а еднакво ценни. Любовта и ценността по отношение на „аз“ и „другия“ сякаш протичаше едновременно и непротиворечиво.

Имаше и някакво чувство на вселенска благодарност, разбиране и оценяване на факта, че всичко и всеки, който съм преживял в живота си, по някакъв начин е допринесло да съм там където бях в този момент. Дори причинените болки изглеждаха като катализатор, стимул да еволюираш.

Осъзнатите истини носеха чувство на удовлетворение и умиротворение. В нормалното ми състояние бих бил „лаком“ да извлека най-доброто от това, да преживея колкото се може повече прозрения. В това състояние обаче, бях напълно удовлетворен от това, което идваше без усилия и припознавайки ценността му.

Е, имаше нещо, което всъщност ми се прииска. Вярвам и винаги съм се надявал, че в тези състояние ще има „някой“ – висш Аз, духовен водач, нещо или някой „външен“, който ще ме учи, ще ме води. Имам си тази мечта да „осъществя контакт“. И така, в това състояние, излъчих това пожелание, но с лека нагласа и полу-шеговито: „Ок, сега когато ми бяха показани толкова много истини и прозрения, които ще се опитам да отработя по подходящ начин, време е някой там да ми покаже присъствието си по по-забележим начин.“

Отново, въпреки че беше искрено пожелание, беше направено с нагласа, в която липсваше настояване. Исках да преживея „някой друг“ и все пак това не ме ограничаваше. Дали „той“ щеше да се появи или не, и двете бяха ок. Ако наистина съществуваше някой извън мен, знаех, че когато дойде подходящият момент, той ще се появи. Дори ако не съществуваше никой, пак всичко щеше да е наред.

Завършвам с едно последно прозрение, което дойде под формата на въпрос и автоматичен интуитивен отговор. Докато свързвах откритията си с познати идеи на интелекта, възникна въпрос. Възможно ли е това, че бях чел еди-какви си книги, слушал еди-какви си духовни учения и т.н., че поради тази причина съм ограничен от тези предварителни идеи и че умът ми „си сътворява“ конкретни преживявания, „истини“, които сякаш отговарят на тези идеи?

Отговорът дойде мигновено, не под формата на директно потвърждение или отрицание, а по-скоро като предположение с приятелско-подигравателна нотка по отношение на съмнението ми. „Е, дори да си прав и умът ти да е способен да „създаде“ тези истини, това само ти доказва, че можеш да го използваш за да „създадеш“ всяко друго нещо, което желаеш“.

Заключителни думи:

Приканвам всеки, който ще прочете тази лична история, да я разглежда като това, което тя в действителност е – лична опитност в лично търсене на познание и разбиране.

По никакъв начин не съветвам „за“ или „против“ използването на аяуаска или други подобни методи на познание. Решението следва винаги да е лично. Нещата, които преживях аз изглеждаха уместни и подходящи за моето конкретно „ниво“ в онзи момент. Интерпретацията на техния истински смисъл също е субективна и мога да я предам единствено от гледна точка на това „как го почувствах“.

Всъщност, сигурен съм че беше точно това, което казва заглавието – „надникване“ в по-разширената картина на реалността, а аз бях просто неопитен пътешественик и има още толкова много път да извървя преди дори да си позволя идеята, че имам истинско познание за него.

Нека личната ми история послужи по най-подходящия начин на всички онези, които я прочетат в собственото си търсене на истинско щастие!

Нека енергията на благодарност и ценност остане завинаги с приятелите, които ме подкрепиха в тази конкретна опитност. Нека тази енергия съпътства всеки, който по един или друг начин ми е послужил като учител в живота ми. Нека съпътства особено много един конкретен човек, който преди години се превърна (и все още е) вдъхновение и пример за мен да се осмеля да направя първите си стъпки извън зоната си на комфорт с разбирането, че преживяването на живота ми не е нещо, което се случва на мен, а чрез мен.“

The post Аяуаска история appeared first on Пространство за размисъл.

Съществуват множество конспиративни теории, а нови възникват буквално всеки ден. Те са на всякакви теми, но в повечето случаи са свързани по някакъв начин с предполагаеми тайни планове и дейности от страна на националните и глобални елити, които по един или друг начин нарушават интереса (или поне не са за общото благо) на обикновените хора.

Макар да е ясно, че много от тези теории са продукт на въображението, преувеличени или дори откровени лъжи, има такива, които са подкрепени със солидни доказателства. Въпреки, че доказателствата може да не са достатъчно категорични за да представят вярна и цялостна картина на това, което стои зад дадена конспиративна теория, те често са убедителни по отношение на това какво не е истина, а именно официалната версия представяна от т. нар. надеждни източници.

Често единственото основание за отхвърлянето на дадена информация като „конспиративни глупости“, е мнението на всякакви мейнстрийм учени, експерти, длъжностни лица, на които по подразбиране възлагаме по-голямо доверие, отколкото на някой средностатистически човек от квартала.

Нека ви разкажа истинска история, която ако не ми се беше случила лично, вероятно нямаше да повярвам. Водех дискусия с един човек във връзка с конспирацията на глобалния елит за световно господство, контролът им върху медиите и т.н. Споделях това, което бях чел в различни източници и това, което считах за логични разширени изводи по темата.

След като изслуша доводите ми (които не е задължително да са били валидни), човекът ме прекъсна и ми зададе много искрено въпрос, който за няколко мига ме остави безмълвен: „Но ако това, което казваш е истина, как е възможно никога да не чуваме за него по новините в големите медии като CNN например?“

Аргумент, който оборава сам себе си, не е ли така? Ако някой просто допусне възможността, че конспирацията е истинска и че медиите са контролирани, той не би очаквал същите тези (контролирани) медии да отразяват този факт, нали? Въпреки това, онзи човек искрено вярваше, че привежда валиден аргумент против моите доводи. С това просто исках да илюстрирам колко далеч може да стигне безкритичното ни отношение, вкарвайки ни в режим на стадно и сляпо приемане.

Дотук се опитах да подчертая защо не трябва да отхвърляме всички истории за неща покривани от сенчести интереси и други подобни единствено защото някои ги е нарекъл „теория на конспирацията“.

По-долу са дадени два примера за „конспирации“, които в крайна сметка са се оказали истина.

Зона 51

Сведения за съществуването на строгосекретна военна база в пустинята Невада има от десетилетия от страна на множество хора включително обикновени граждани, цивилни изследователи и вътрешни информатори (последните с предполагаема информация от първа ръка по темата).

Макар естеството на дейностите извършващи се там да е било и да продължава да бъде предмет на много спекулации, самото съществуване на подобна база успешно е отхвърляно от официалните източници като „теория на конспирацията“ в продължение на десетилетия. Едва през 2013 правителството на САЩ открито призна че Зона 51 е истинска.

Ако тази част от историята се оказва истинска, а не продукт на нечие богато въображение, как можем да сме сигурни, че няма частица истина и в други свързани с нея теми като обратно инженерство върху извънземни кораби?

Централната банка на САЩ (Федералният резерв) е частно притежавана/контролирана институция

Противно на общоприетото мнение, Федералният резерв не е обществен/правителствен орган. Това би означавало, че дейността му е мотивирана на първо място (ако не и изцяло) от частни интереси.

Макар юридическите детайли да оставят поле за дискусия дали и доколко е частна/обществена институция, някои аспекти на организацията му (отразени в официални документи) сякаш ясно показват, че на практика той не носи отговорност пред нито един частен/служебен орган. Можете да потърсите повече информация сами.

Горните два примера за Зона 51 и Федералния резерв бяха подбрани на случаен принцип и поради факта, че информация за тях е налична в изобилие и човек който има желание може да я проучи сам за себе си. Споменаването им тук цели да илюстрира факта, че понякога „конспиративна теория“ може в действителност да е „конспиративна практика“.

И идваме на въпроси от рода на „Дори ако тези теории са истински, защо да ми пука? Защо да се интересувам да знам?“. Всеки следва да отговори на тези въпроси сам за себе си. Може би една изходна точка би могла да бъде „Ако това е истина, оказва ли по някакъв начин влияние на моя собствен живот, и ако да, как точно?“

Бихте ли искали да знаете дали лекарствата, които ви предписват наистина целят да излекуват здравословните ви проблеми? Или са направени така, че всъщност просто да облекчават симптоми и да ви държат като дълготраен „клиент“ на фармацевтичната индустрия? Ок ли сте да дишате все по-замърсен въздух от употребата на фосилни горива, ако от десетилетия може би съществуват чисти енергийни алтернативи скрити единствено заради корпоративна алчност?“

Ако считате, че тези и подобни въпроси имат отношение към собствения ви живот, да имате отворен ум към „теории на конспирацията“, вероятно не би било загуба на времето ви.

Част 1 | Част 2 | Част 3

The post Въведение в „нетрадиционните“ теми (Част 4) appeared first on Пространство за размисъл.

На пръв поглед, този въпрос може да изглежда несъществен. Ако помислим например за ползите от отказване на пушенето, поне една такава полза е очевидна – подобряването на здравословното състояние на пушача като резултат. Такъв най-често е случаят с навици възприемани като негативни и обикновено не ни е нужно да мислим много за да се убедим по отношение на тях.

Не такъв е случаят обаче, когато става въпрос за положителни или неутрални навици. Защо да се тормозим да отказваме първите вместо да ги възпитаваме? Защо бихме положили усилия да се освободим от вторите вместо да продължим да живеем с тях? Всъщност нужно ли е да търсим изобщо отговори на тези въпроси?

Вярвам, че е нужно. Защото каквито и избори да правим в живота си независимо дали осъзнати или неосъзнати, в тяхната основа винаги стои някакъв мотив. Колкото повече действаме от позиция на осъзната мотивация, сякаш толкова по-фокусирани и последователни сме в усилията за постигане на целите ни. В този смисъл, да имаме ясен мотив в ума си може да е от ключово значение за решимостта ни да се справим с някой навик.

Горните въпроси могат разбира се да имат множество отговори и много от тези отговори ще са често приложими единствено по отношение на конкретен навик.

Сякаш има обаче поне една фундаментална причина, поради която човек стремящ се към самоусъвършенстване трябва да е готов да скъса с повечето си, ако не с всички свои навици. Преди да стигнем до нея, нека да дадем дефиниция на понятието „навик“.

В настоящия контекст, навик означава модел на поведение или ментална нагласа, която се проявява автоматизирано. Макар някои навици да изглеждат като повтарящи се модели на „действие“, на някакво по-дълбоко ниво всички те сякаш са „реакции“. С други думи, те са повтарящ се начин на реагиране спрямо ситуации и обстоятелства, които биват възприемани като еднакви с такива, които сме преживявали в миналото.

Обърнете внимание на формулировката „биват възприемани като еднакви“ използвана по-горе (предполагаща субективна характеристика) вместо „са еднакви“ (означаваща действителна еднаквост). Самата природа на реалността и цялото ни преживяване, е че никога не може да съществува момент, който е точно същият като минал момент във всеки един свой детайл. Привичната реакция автоматично допуска „еднаквост“ на ситуацията, която никога не е налице. Разликите, колкото и да са малки, вече загатват защо привичните модели като форма на реагиране може би са фундаментално погрешни.

На първо място, поведение което е било подходящо в предишен случай, може да не е подходящо въобще или поне не най-подходящо поради леко различните детайли в цялостната ситуация днес.

Още повече връзката е двупосочна и самоподържаща се – от една страна действаме по същия начин, защото възприемаме привидно еднаква ситуация, а от друга страна самият повтарящ се модел на поведение сякаш ни убеждава още повече, че ситуациите наистина се еднакви.

Когато се озовем за пръв път в дадени обстоятелства, ние обикновено сме по-внимателни и съзнателни в реакцията си. С течение на времето развиваме чувство на познатост с тези привидно еднакви обстоятелства. Отпускаме се и действаме автоматизирано губейки остротата на осъзнаването, която е била налице при първия контакт.

В обобщение, привичните модели ни пречат да преживяваме ситуациите като нови, свежи и уникални, каквито те по своята същност са.

Дори да не беше такъв случаят и ситуациите да бяха фундаментално еднакви, действието по навик пак би съдържало недостатък от една конкретна гледна точка – реагирайки по повтарящ се начин, ние пропускаме възможността да сме креативни. Пропускаме възможността да изпробваме различни начини, различни подходи и различни решения. Губим чувството на предизвикателство и свежест в собственото си субективно преживяване на реалността.

Да бъдем свободни от навици означава да си позволим да видим по-голямата картина по по-цялостен начин. Защото всеки път, когато попаднете в ситуация и нямате предварително изработена реакция, ви остава само една възможност – да преминете през нея преживявайки я като за първи път.

The post Защо да се откажем от навик? appeared first on Пространство за размисъл.

Мотивацията като двигател за действие функционира на много нива и това да имаме един единствен мотив е единствено временно състояние. Непрекъснато и често автоматично променяме перспективите си докато превключваме между различни действия. Очевидно е например, че се събуждаме сутрин и отиваме на работа с идеята да изкараме прехраната си. След това вечерта излизаме и пием бира с приятел мотивирани от нуждата от приятен разговор. Ако бихме могли да си представим напълно спиране на осъзнатите и подсъзнателните ни мотиви, това би означавало да останем в неактивно, статично състояние на съществуване. На практика обаче, това почти никога не се случва.

Придържайки се към горните обяснения е логично да очакваме, че по подразбиране би следвало да има пълно съответствие между мотив и действие т.е. ако е налице мотивът, би последвало и действието. За съжаление нещата не винаги са толкова прости. Сигурен съм, че всеки може да се сети за осъзната цел или желан резултат (т.е. мотивът е налице), който обаче под никаква форма не е подкрепен от действие за постигането му.

Бихме могли да допуснем, че може би връзката между действие и мотивация е еднопосочна и че всяко действие има в основата си мотив, но не всеки мотив задължително поражда действие. Но може би едно по-логично обяснение е, че единствената причина да не предприемем действие във връзка с даден мотив, е съществуването на друг по-силен мотив с обратен знак.

Това ни връща на въпроса за множеството нива на мотивация, които вече споменахме и застъпването на различни мотиви, които в зависимост от интензитета си създават нетен ефект и предопределят дали да действаме или не. Желанието за постигане на дадена цел влиза в конфликт с липсата на воля за действие. Това може да е замаскирано под каквато и да е форма като типичната е да се намират всякакви „съществени причини“ за отлагане ден след ден. И макар отчасти облекчени от извинението, което си намираме, доколкото резултатът продължава да бъде желан ние продължаваме да имаме вътрешен конфликт знаейки, че не се приближаваме към този резултат.

От мотивация към действие

С оглед по-горното стигаме до по-практичен въпрос. Как да се мотивираме достатъчно за да се задействаме по отношение на даден желан резултат?

Един от възможните подходи е да се опитаме да открием и премахнем мотивите, които влизат в противоречие с целта ни, така че да достигнем до положителна „нетна мотивация“, която би ни дали нужния подтик. Този подход обаче, сякаш не е толкова лесен. На първо място както вече споменахме, налице са съзнателни и несъзнателни мотиви като последните не се откриват толкова лесно. На второ място, потенциално многото неутрализиращи се един други мотиви създават несигурност колко от тях бихме могли да открием.

При тези трудности бихме могли да потърсим друго разрешение. Вместо да се фокусираме върху множеството вече съществуващи контра-продуктивни мотиви, бихме могли да насочим усилията си към това да развием или формирам нов мотив, който е достатъчно силен за да създаде положителен нетен резултат, не чрез намаляване на „отрицателната“ страна, а чрез увеличение на „положителната“.

Може би тук е мястото да отбележим, че в някои случаи не е задължително нужно да се мотивираме към действие. Това е особено валидно, когато желаният резултат е външен. Така например, вместо сам да си поправите оградата, бихте могли да платите на някой да го направи вместо вас. Дори по отношение на външните резултати обаче, не винаги е възможно да минем без лични усилия.

Мотивацията и личната трансформация

Когато става въпрос за каквато и да е форма на лична трансформация, няма изход. Доколкото желаният резултат е нужно да се случи в самите вас, никой и нищо не може да ви отнеме този товар – или действате или не получавате резултата. Въпреки, че мотивационният механизъм функционира на вътрешно ниво, той може да бъде задействан (и всъщност точно това става през повечето време) от външния свят.

Подходящ е примерът когато избирате да отидете във фитнеса вместо да тренирате вкъщи. Ако някога сте опитвали и двата начина вероятно бихте се съгласили, че един от плюсовете на фитнес залата е, че цялостната ѝ атмосфера и хората, които се потят наоколо от физическо натоварване, подсъзнателно действа като стимул за вашата собствена тренировка. От друга страна вкъщи е много по-трудно да останете фокусирани намирайки всякакви незначителни извинения да се оставите на мързела.

Когато подходящият стимул не е пред очите ви, винаги можете да се огледате наоколо. Съществуват много подходи, много начини и много стимули, които са подходящи за различни характери. Някои от тях могат да включват напътствия стъпка по стъпка от страна на ментор, други могат да залагат на „моркова и тоягата“ оставяйки на вас да отработите детайлите.

В крайна сметка винаги остава за всеки сам да избере начина, който най-добре подхожда на личната му ситуация.

The post Мотивацията е нещото, което подтиква към действие appeared first on Пространство за размисъл.

Например склонността да сме прекалено пасивни във връзките си може да бъде също толкова разрушителна това да сме прекалено властни. Повечето емоционалност може да е пречка за рационалните ни преценки като например ни прави слепи за факта, че тези които са ни скъпи може би се възползват от нас. Списъкът може да бъде продължен още и още.

Не става въпрос обаче за това дали дадено наше качество е „добро“ или „лошо“ само по себе си, а по скоро да се подчертае значимостта по принцип на всички онези преобладаващи наклонности, които оформят това, което наричаме „моят характер“.

От казаното по-горе следват други въпроси. Ако характерът ни е толкова важен елемент от живота ни, дали той е нещо пластично, подлежащо на модифициране чрез целенасочено обучение и усилия? Или е нещо, което трябва да приемем като даденост? Дали е комбинация от умствени наклонност и нагласи, които по някакъв начин сме натрупали през живота си, често без дори да го осъзнаваме? Приковани ли сме към тези натрупвания и трябва ли да приемем за истина, че всяка евентуална промяна във вече съществуващата структура на характера ни просто се случва от само себе си в резултат на обстоятелствата ни и не можем да направим нищо по въпроса?

Какво представлява характерът в крайна сметка?

Много хора сякаш смятат, че характерът е нещо фиксирано. И следователно няма смисъл дори да разсъждават над това – по един или друг начин той се е формирал и вече е неразделна част от нас. Поради това, най-доброто нещо, което можем да направим е да се научим да живеем с него такъв какъвто е, приемайки и чертите, които харесваме, и тези които мразим. Това убеждение проличава ясно, когато толкова често хора обясняват поведението си със заявления от рода на „Просто съм такъв“.

Това, което много хора пропускат да разберат (или избират да пренебрегнат), е че самото убеждение, което имат относно своя характер като фиксирана структура, е част от същата тази структура. В действителност именно системата на убеждения на първо място е един от градивните елементи формиращи характера ни. Това е подобно на работник, който сам е участвал в строителството на една сграда и въпреки това е убеден, че сградата някак си винаги е съществувала от само себе си и винаги ще съществува. В крайна сметка, всяко приемане на дадено убеждение, дори самото убеждение, че е невъзможно да променим характера си, вече е емпирично доказателство за обратното – че промяна е възможна. Защото приемането на каквото и да е ново вярване или идея само по себе си е промяна на умствената ни конфигурация.

От момента, в който се родим през целия си живот преминаваме през различни ситуации и биваме (често незабелязано) повлияни от тях. Попадането в дадена ситуация поражда реакция. Повтарящите се реакции с течение на времето повлияват на възприятието ни за реалността. В опитностите си развиваме определени вярвания относно реалността – като например, каква е или каква искаме да бъде. Веднъж формирали убеждения, които са достатъчно затвърдени, те подсилват повтарящите се модели на поведение, които считаме за подходящи спрямо възприеманата от нас реалност. Поведението и нагласите ни влизат в режим подобен на автопилот, при който просто действаме от позицията на автоматично допускане, че знаем „какво ще проработи най-добре“ в дадената ситуация и просто го правим.

Следователно крайното заключение е, че характерът ни е натрупване на привички и модели. Обратният процес, макар и не задължително лесен, е възможен – връзваш възел и после можеш да го развържеш.

Някои хора може да не харесат особено идеята за трансформация на характера. В крайна сметка дори когато не го харесваме, той все пак е по-лесният път. Можем удобно да бъдем „жертва“ на реалността, когато тя влезе в противоречие с предварително изградения ни ментален свят, свободни от товара да поемем отговорността за това, което сме и превръщането ни в това, което искаме да бъдем.

Крайното послание на тази статия не цели да убеждава, който и да е какво да прави или да не прави, а че винаги имаме повече от една възможност, която да изберем – да се променим или да останем такива каквито сме.

The post Приковани ли сме към това, което сме? appeared first on Пространство за размисъл.

Нужди на тялото или нужди на ума?

В корените си моделът е основан на материалистична/потребителска нагласа, която приема, че безкрайно нарастващото притежание и консумация на материални блага е пътят към благосъстояние и щастие. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, това което ще открием е, че отвъд определени непосредствени нужди за оцеляването на физическото тяло, материализмът е просто начин да забавляваме ума или психиката си.

Доколкото умът или психиката са нематериални, те няма как на практика да извлекат полза от материални притежания. Отвъд естествените физически нужди, всички материални притежания могат да ни носят наслада и удовлетворение единствено като идея, а не като нещо физически полезно. Физически можете да носите само един чифт дрехи в даден момент и можете да намирате удовлетворение единствено в мисълта за гардероб пълен с дрехи в дома ви. След като се нахраните добре на вечеря, може да се насладите единствено на идеята, че има още храна на масата.

В този смисъл, ще се отнася до ума, то постоянното желание за все по-голямо материално изобилие по никакъв начин не е нещо присъщо на природата му. Той може (и е бил) научен да намира наслада в него по същия начин, по който може да бъде приучен да намира наслада, в която и да е друга идея. Допускането, че хората имат естествена склонност към придобиване на още и още материални блага по никакъв начин не е подкрепено от солидни и неоспорими доказателства.

Помислете си за маркетинговата индустрия. Ако материалистичната нагласа беше естествена, защо е нужна изобщо цялата тази индустрия? Тя съществува единствено за да манипулира хората да вярват, че се нуждаят от продукт, който често не им е нужен. Използват се сложни техники да ви подлъжат да купите например смартфон с функционалности, които никога не използвате или нов телевизор с няколко милиона цвята, които окото не средностатистическия човек никога не би различило.

Тънкости зад кулисите

Що се отнася до производството, макар да имаме все по-модерни продукти, те сякаш са все по-малко издръжливи и това не е случайно. Усъвършенстването на жизнените цикли на продуктите и прогресът в технологичното познание отвориха нови възможности пред неутолимата алчност на корпорациите. В наши дни използваемостта на един продукт може до голяма степен да бъде „предварително програмирана“

Чудили ли сте се защо електронните ви устройства често започват да отказват скоро след като е изтекла гаранцията им? Защо формата на захранването за мобилни устройства често бива променяна от производителите? Имате ли телевизор, който сте закупили преди 7 години, който е надживял 2 или 3 базирани на „най-съвременните технологии“? Много от тези неща (ако не всички), са заложени в дизайна, при който производителят има за цел да ви накара да купувате същия продукт отново и отново вместо да се опитва да задоволи нуждата ви по дълготраен начин.

Можем да приведем и други доводи (и съм сигурен, че всеки от нас може да намери доказателства от личния си опит). Въпросът е в това, че по много начини материалистичната/потребителска нагласа е нещо, което сме били научени да приемем и е грижливо поддържано. Тя не е нещо присъщо на природата ни.

Следователно целият икономически модел основан на идеята за ненаситни нужди на човешкото същество по никакъв начин не може да бъде утвърждаван нито като единственият възможен нито като най-добрият модел. Всъщност в първоначалния си вид възникващата научна дисциплина икономика е била повече опит за разбиране на базовата логика в икономическите взаимодействия. В наши дни тя сякаш е фокусирана върху това да ни внуши какви те трябва да бъдат.

(Не)съзнателна подкрепа на промяната

На първо място, на лично ниво трябва да направим преоценка на това какво наистина е ценно в живота за нас самите.

Наистина ли се нуждаем от всички неща, които купуваме? Купуваме ли защото имаме нужда или просто следваме тенденцията? Работим ли повече отколкото всъщност бихме искали за да си купуваме неща, от които всъщност не се нуждаем? Има ли други неща, които ни носят повече чувство на удовлетворение и които по никакъв начин не са свързани с купуването и притежаването на вещи? Можем ли да работим по-малко, да харчим по-малко и да имаме повече време да правим нещата, които наистина обичаме? Когато купуваме повече по-близо ли сме до удовлетворение от нещата, които имаме или всъщност откриваме, че искаме все повече?

Изглежда, че една от причините икономическият модел да се проваля в наши дни е, че повече хора започват да си задават подобни въпроси. Може да е просто под формата на някаква несъзнателна нотка на съмнение, но е налице. Догадка, че има нещо фундаментално погрешно и нездравословно в материалистичния манталитет. Догадка, че постоянното желание за повече ни натоварва, а удовлетвореността от по-малко ни отпуска.

Колкото по-очевидна е тази констатация, сякаш толкова повече хората откриват, че всъщност не се интересуват от приоритетите в живота, към които дълго са се придържали. Появява се интуитивно прозрение, че отвъд посрещането на определени естествени нужди, преследването на материални притежания и непрестанно консуматорство е форма на лудост. Те усложняват живота ни вместо да го опростяват.

Такива хора все по-малко поддържат системата в изборите си. Вътрешната турбуленция и неспокойствие в резултат на смътното (или понякога очевидно) неудовлетворение от материалистичния манталитет се проявяват външно. И макар проявлението често да е произволно и хаотично, то разрушава ефикасността на модела. Хората стават непредвидими по различни начини – начина, по който вършат работата си, в извънпрофесионалните си занимания, във взаимоотношенията си. Всички тези сътресения се предават към съществуващата социална и икономическа структура поставяйки я под натиск.

Обречен да изчезне

В крайна сметка настоящата икономическа структура ще се разпадне…защото по самата си постройка тя може да процъфтява единствено с нашето приемане и готовност да я подкрепяме. Колкото повече се освобождаваме от илюзията, че материалното богатство може да е окончателна цел или средство към лично удовлетворение, толкова повече се приближаваме към неизбежния разпад на старата парадигма.

Макар и да не знаем какво ще се роди от руините на старото, поне ще е налице възможността за нещо по-добро. Старата икономическа рамка е прекалено дълбоко вкоренена и не допуска алтернативи. Тези алтернативи ще се родят единствено от пепелта й. Алтернативи, които може да бъдат по-пригодени да удовлетворяват нашите истинските нужди, а не изкуствени желания.

В заключение, можете да приемете глобалното икономическо сътресение с усмивка – в края на краищата, то е добра новина.

Част 1 | Част 2

The post Разпадането на икономическия модел е…добра новина (Част 3) appeared first on Пространство за размисъл.

За начало в настоящия текст ще дефинираме щедростта в по-широк смисъл като акт или нагласа на даване. Има се предвид щедростта не единствено в материално или финансово изражение. Щедростта е по-скоро нагласа на готовност и желание да дадем без да изискваме или очакваме нещо в замяна.

Представете си една обикновена ситуация, в която пиете сутрешното си кафе в квартала и на съседна маса седи човек с тъжно изражение. Не знаете нищо за този човек, не изпитвате каквото и да е лично привличане, интерес или любопитство към него. Нямате каквато и да е лична причина. Просто защото той е тъжен, а вие сте се оказали там, решавате да седнете при него и да се опитате да го ободрите. Щедростта може да е нещо точно толкова просто и обикновено.

„Какво печеля аз?“

Връщайки се на въпроса за ползите може да изглежда, че сякаш има противоречие. От една страна дефинирахме щедростта като даване без изисквания или очаквания. От друга страна твърдим, че щедростта е от полза и за този, който дава. Как се съвместяват тези идеи? Отговорът на този въпрос е свързан с психиката ни.

Какво е необходимото предварително условие за да можем да дадем? Първо, не можете да дадете нещо, което усещате, че не притежавате. Второ, можете да си позволите да дадете единствено онова, което усещате, че притежавате в достатъчно количество. И още повече, какво означава „достатъчно“? Това е напълно субективно и може да бъде определено единствено от гледна точка на индивидуалното възприятие.

Точно тази нагласа, че имаме достатъчно, е нещото, което е тясно свързано с личното чувство на щастие, хармония и благоденствие. И обратно – усещането, че нямаме достатъчно или нагласата на бедност, е в основата на стреса, неудовлетворението и дори депресията. Възприятията и умствените нагласи, обаче, могат да бъдат съзнателно променяни и това е нещото, което автоматично печелим когато проявяваме щедрост под каквато и да е форма. Проявявакйки щедрост пак и пак, ние утвърждаваме пред себе си „Аз имам достатъчно и поради тази причина мога да споделя с останалите, защото пак ще ми остане достатъчно“.

Някои традиционни духовни учения и ню ейдж учители говорят за Законът на Привличането или казано по-просто – „получаваш това, което излъчваш“. Когато си щедър, щедростта се връща към теб. Когато си добър към другите, резултатът е, че другите са добри към теб.

Не е нужно обаче да вярвате в подобни метафизични твърдения. От чисто психологическа гледна точка субективното чувство на изобилие, което активно упражнявате когато проявявате щедрост, ще ви помогне да бъдете в по-голяма степен в мир със себе си, защото личното преживяване, което наричаме „моят живот“ не е нищо друго освен субективно възприемане на реалност, която само изглежда като външна и обективна.

The post Нагласата на щедрост и нейните психологически ползи appeared first on Пространство за размисъл.

Макар всяка перспектива да разглежда духовността с различни понятия и идеи, сякаш всички отговори все пак имат нещо общо. Дали говорим за Бог, вселенски закони, еволюция на съзнанието и т.н., в крайна сметка изглежда, че винаги имаме предвид някаква форма на реалност, която се разпростира отвъд нормалните ни сетива и е отвъд обхвата на измервателните ни уреди. Всъщност точно такова е едно изказване на един духовен учител в една от основните религии относно неговата традиция – че тя е метод за познаване на реалността такава, каквато е. И така, макар различните версии на духовността може да са в несъгласие какво съществува, всички те изглежда утвърждават, че има нещо отвъд реалността, която понастоящем възприемаме.

Макар да имам своите собствени духовни убеждения и опитности, ще се опитам да остана безпристрастен и да не защитавам която и да е конкретна форма на духовност. Целта ми е по-скоро да се опитам да илюстрирам защо духовното търсене е нещо, което има връзка с нас и как всъщност винаги вървим по духовен път (дори ако може би не съзнаваме този факт).

Правилата на играта

Без значение какво наричаме „реалност“, сигурно е, че тя ни оказва влияние. Ако съществува някаква структура, рамка на съществуването, то логично предположение е, че тя функционира на основата на някакви принципи, правила, вселенски закони или както и да ги наречем. Доколкото индивидът е част от или функционира в рамките на тази реалност, се подразбира, че колкото повече познаваме тези закони и се съобразяваме с тях, толкова повече функционирането ни ще е гладко.

Можем да използваме физическата аналогия с автотрафик – макар очевидно да можем да избираме как да шофираме автомобила си, ако не познаваме и не спазваме пътните правила, много по-вероятно е да катастрофираме. По подобен начин, ако наистина има „по-голяма реалност“, която ни оказва влияние, колкото по-добре познаваме правилата ѝ, с толкова по-малко „катастрофи“ ще се сблъскаме в живота си. Използвайки същия пример, няма значение дали вярваме в правилата или не – при всички случаи, ако не ги следваме ще изтърпим последиците. По подобен начин дали вярваме или не в по-голяма реалност, ако тя наистина съществува, не можем да избегнем влиянията ѝ.

И сега следващият въпрос е как да знаем дали такава по-голяма реалност наистина съществува? Какво бихте казали на човек, който заявява: „Ако подобна реалност съществува, съгласен съм, че би било полезно да я познаваме по-добре. Как обаче можеш да ме убедиш, че тя наистина съществува? Ако не съм убеден, следването на духовен път изглежда губене на време.“

Собственото ни вътрешно подсказване

Този въпрос очевидно не засяга тези, които вече имат свои духовни убеждения, а по-скоро онези, които твърдят, че вярват само в онова, което могат да видят, чуят, помиришат и т.н. За последните, може би нямам окончателен отговор, а по-скоро бих ги провокирал с няколко въпроса:

„На 100% ли сте ОК във всеки един момент на съществуването си? Чувствате ли понякога, че нещо не е съвсем наред? Смътно усещане, че има нещо, което пропускате в голямата картина (дори да нямате идея какво може да е то)? Чувствали ли сте някога копнеж без никаква идея за какво копнеете?“

Повечето хора биха отговорил с „Да“ на подобни въпроси без много да се колебаят. Това „Да“ често идва от техния собствен вътрешен глас, който се опитва да им привлече вниманието, че има нещо повече, което чака да бъде открито. Самото съществуване на този глас е доказателство за съществуването на по-голяма картина. Дали го приемате като вашето собствено подсъзнание или го наричате с друго име, той ви озадачава именно защото не се вписва в настоящата ви перспектива и разбиране. И ако не се вписва, по дефиниция е отвъд нея. Вие не знаете за неговото съществуване, но той знае за вашето (иначе никога не бихте могли да го чуете). Ако дори само веднъж сте изпитвали усещане, без идея защо го изпитвате, това е доказателство за липсваща част от пъзела.

Съм или не съм?

Парадоксално е, че сякаш без значение как възприемаме себе си (като вярващи в Бог-Създател, религиозни, атеисти и т.н.), на практика всички следваме духовен път. Доколкото търсим щастие, мир, хармония, материално благоденствие – ние на практика се стремим към по-гладко пътешествие в преживяването на съществуването ни. Самият факт, че се стремим към подобно безпроблемно пътуване, е духовно търсене защото познаването на крайната реалност е единственият начин, по който можем да постигнем това.

Разделението на духовни и не-духовни хора е изцяло изкуствено. Всички сме в една и съща лодка. Всички сме духовно търсещи с единствената разлика дали търсенето ни е осъзнато или не. И това е именно причината, поради която противно на някои широкоразпространени нагласи, духовното търсене засяга всеки един от нас – може би по начини, които все още не можем да си представим.

Част 1 | Част 2 | Част 4

The post Въведение в „нетрадиционните“ теми (Част 3) appeared first on Пространство за размисъл.