Характерът ни е част от нас, която играе съществена роля във възприемането и взаимодействието ни с външния свят. В крайна сметка, той влияе на живота ни по много видими и невидими начини. Всяка крайност в характера ни може лесно да се превърне в проблем за нас или хората около нас.
Например склонността да сме прекалено пасивни във връзките си може да бъде също толкова разрушителна това да сме прекалено властни. Повечето емоционалност може да е пречка за рационалните ни преценки като например ни прави слепи за факта, че тези които са ни скъпи може би се възползват от нас. Списъкът може да бъде продължен още и още.
Не става въпрос обаче за това дали дадено наше качество е „добро“ или „лошо“ само по себе си, а по скоро да се подчертае значимостта по принцип на всички онези преобладаващи наклонности, които оформят това, което наричаме „моят характер“.
От казаното по-горе следват други въпроси. Ако характерът ни е толкова важен елемент от живота ни, дали той е нещо пластично, подлежащо на модифициране чрез целенасочено обучение и усилия? Или е нещо, което трябва да приемем като даденост? Дали е комбинация от умствени наклонност и нагласи, които по някакъв начин сме натрупали през живота си, често без дори да го осъзнаваме? Приковани ли сме към тези натрупвания и трябва ли да приемем за истина, че всяка евентуална промяна във вече съществуващата структура на характера ни просто се случва от само себе си в резултат на обстоятелствата ни и не можем да направим нищо по въпроса?
Какво представлява характерът в крайна сметка?
Много хора сякаш смятат, че характерът е нещо фиксирано. И следователно няма смисъл дори да разсъждават над това – по един или друг начин той се е формирал и вече е неразделна част от нас. Поради това, най-доброто нещо, което можем да направим е да се научим да живеем с него такъв какъвто е, приемайки и чертите, които харесваме, и тези които мразим. Това убеждение проличава ясно, когато толкова често хора обясняват поведението си със заявления от рода на „Просто съм такъв“.
Това, което много хора пропускат да разберат (или избират да пренебрегнат), е че самото убеждение, което имат относно своя характер като фиксирана структура, е част от същата тази структура. В действителност именно системата на убеждения на първо място е един от градивните елементи формиращи характера ни. Това е подобно на работник, който сам е участвал в строителството на една сграда и въпреки това е убеден, че сградата някак си винаги е съществувала от само себе си и винаги ще съществува. В крайна сметка, всяко приемане на дадено убеждение, дори самото убеждение, че е невъзможно да променим характера си, вече е емпирично доказателство за обратното – че промяна е възможна. Защото приемането на каквото и да е ново вярване или идея само по себе си е промяна на умствената ни конфигурация.
От момента, в който се родим през целия си живот преминаваме през различни ситуации и биваме (често незабелязано) повлияни от тях. Попадането в дадена ситуация поражда реакция. Повтарящите се реакции с течение на времето повлияват на възприятието ни за реалността. В опитностите си развиваме определени вярвания относно реалността – като например, каква е или каква искаме да бъде. Веднъж формирали убеждения, които са достатъчно затвърдени, те подсилват повтарящите се модели на поведение, които считаме за подходящи спрямо възприеманата от нас реалност. Поведението и нагласите ни влизат в режим подобен на автопилот, при който просто действаме от позицията на автоматично допускане, че знаем „какво ще проработи най-добре“ в дадената ситуация и просто го правим.
Следователно крайното заключение е, че характерът ни е натрупване на привички и модели. Обратният процес, макар и не задължително лесен, е възможен – връзваш възел и после можеш да го развържеш.
Някои хора може да не харесат особено идеята за трансформация на характера. В крайна сметка дори когато не го харесваме, той все пак е по-лесният път. Можем удобно да бъдем „жертва“ на реалността, когато тя влезе в противоречие с предварително изградения ни ментален свят, свободни от товара да поемем отговорността за това, което сме и превръщането ни в това, което искаме да бъдем.
Крайното послание на тази статия не цели да убеждава, който и да е какво да прави или да не прави, а че винаги имаме повече от една възможност, която да изберем – да се променим или да останем такива каквито сме.
