В Интернет има много информация за аяуаска – произходът ѝ, употребата ѝ, механизмът ѝ на действие, химическите взаимодействия в основата му и т.н. Можете да прочетете множество истории на хора минали през това преживяване и различни мнения от страна на научни и ненаучни източници по отношение на ефекта ѝ. Не претендирам по никакъв начин, че имам достатъчно задълбочено познание за да мога да обсъждам темата на „експертно“ ниво. Това просто е още една аяуаска история на човек минал през подобно преживяване.
Преди да премина към същинската история, за тези които нямат никакво предварително познание по-долу е изложена малко обща информация. Аяуаска е шаманска отвара, която предизвиква психиделични преживявания. Използва се като метод за физическо и духовно лечение, като път към духовно познаниe и познание за самия себе си. Активният компонент на аяуаска отварата е ДМТ категоризиран от официалната наука като психиделичен наркотик.
Макар обикновено думата „наркотик“ да предполага форма на „чужд“ на човешкото тяло елемент, не такъв е случаят с ДМТ. Тялото познава това вещество доколкото то се произвежда от епифизната жлеза и изглежда играе активна роля в процеса на сънуване и в преживяванията приемани за паранормални или метафизични като например близки до смъртта опитности, астрално пътуване и т.н. И накрая, има множество доказателства, че епифизата е това, което в някои източни духовни традиции е наричано „третото око“.
Въпреки че в продължение на десетилетия официалната наука сякаш е нямала допирна основа с религията или духовността, в по-ново време тя е започнала да открива доказателства, които сякаш показват, че много религиозни или духовни феномени са реални, а не просто продукт на митове и фантазии. Що се отнася до ДМТ, има книга озаглавена „ДМТ: Молекулата на духа“ от психиатъра д-р Рик Страсман, документираща негово клинично изследване с ДМТ инжектирано на шестдесет доброволци. Има и документален филм със същото заглавие, който може да бъде гледан в YouTube.
След горното въведение, представена точно, както е записана от самия човек след преживяването му, по-долу е:
Същинската история
„Причините поради които реших да опиша тази конкретна лична опитност с аяуаска (опитвал съм няколко пъти при различни обстоятелства и с различни хора) са две.
На първо място, импулсът, че по някакъв начин трябва да споделя преживяването си дойде докато все още бях в променено състояние на съзнанието и го почувствах като нещо, което би могло да е полезна отправна точка за други хора.
На второ място, това беше първият път, когато някои ценни прозрения и по-дълбоки истини ми се появиха като лична опитност – истини за които бях чел, идеи върху които бях размишлявал интелектуално, но сякаш никога не бях преживял по толкова ясен и личен начин.
Ще прескоча детайлите относно мястото и цялостната среда, в която се случи преживяването. Достатъчно е да кажа, че беше организирано на безопасно място с участието на доверени приятели с практически познания в този род неща, които да ме наглеждат. В този конкретен случай, аз бях единственият, който щеше да се „надруса“, а те бяха тези, които щяха да оказват внимателната подкрепа, която често е необходима в тези състояния.
Същинската част започна с изпиването на отварата (двата компонента смесени заедно вместо поотделно). След това с превръзка на очите с цел да изолирам разсейващия ефект на зрителните възприятия, ние тримата навлязохме в мълчалива медитация.
Моментът на прехода от „обикновено“ към „променено“ състояние на съзнанието беше, както и при предишни опитности, не съвсем ясно разграничим. Когато дойде нуждата да прочистя себе си повръщайки (досега винаги преминавам през този етап), вече бях махнал превръзката от очите си и надвесен над кофата. Макар, че едва ли може да бъде наречено „приятно“ преживяване, се усеща като нещо, което „е нужно“ да се случи.
Някак си знаеш, че има нещо в теб; нещо, което не можеш да назовеш и дори не си сигурен дали има някаква „вещественост“. Не го възприемаш като нещо добро или лошо. Просто знаеш, че на „нещо“ не му е мястото там и подходящият начин да се отървеш от него е като повърнеш. Въпреки, че знаеш, че е нужно да повърнеш, има някакъв процес на съпротива и това е нещото, което го прави изтощително (никога не съм го усещал болезнено, а по-скоро изтощително).
Докато минавах през очистването само бегло можех да обръщам внимание на каквото и да е друго (с изключение на моментни картини от заобикалящата ме среда). Чак когато бях приключил и „разтоварен“ (така се почувствах) на всички нива, се върнах към състояние на осъзнаване от сетивата ми без „прекъсвания“.
Това беше етапът, който в голяма степен беше „Алиса в Страната на Чудесата“. Всяко нещо, което възприемах (и особено визуалните възприятия) беше толкова ярко и поглъщащо, че сякаш не оставяше място за „мислене“ върху него или поне не в обичайния смисъл. Без участие на интелекта, аналитичната част, дори не можеш да кажеш дали става въпрос за приятно или неприятно възприятие. Сякаш единственото нещо, което съществува или преобладава е самият процес на възприятие. В същото време този процес на възприятие беше много ясен, ярък, изострен и по някакъв начин панорамен. Панорамен в смисъл, че дори когато гледах в дадена посока, сякаш възприемах цялостната картина, не само частта, където беше насочен погледът ми.
Когато интензивността на възприятията намаля в някаква степен, мисловният процес се възобнови (или може би просто аз започнах да го осъзнавам), но съгласуваността на потока на мислите се връщаше постепенно. Въпреки, че умът ми беше ясен, ми беше трудно да „изрека“ мислите си. Сякаш ми липсваше нужния речник или ми трябваше време да намеря подходящите думи да предам мисъл или идея, която в главата ми беше съвършено ясна.
С отслабването още повече на ефекта и ставайки все по-последователен в мислите и речта си, се почувствах лек и отпуснат. Вече участвах активно в разговор с приятелите ми, но разговорът беше различен. Някак мислите и идеите, които споделях се излизваха от само себе си. Формирането на мисъл сякаш не предхождаше изразяването ѝ дори с част от секундата. Сякаш мисълта изричаше сама себе си в същия момент, в който възникваше. Сякаш това се случваше без участието на намерение.
По подобен начин, когато слушах какво казват приятелите ми, сякаш нямаше нужда да се фокусирам с намерение върху говорещия. Чуването и интерпретирането на значението сякаш се случваха естествено без усилие или намерение. Не на последно място, изказвах мислите си на английски (който не ми е роден език) без дори да минавам през „мисловен превод“ (което е обичайно в „нормалното“ ми състояние, при което първо „помислям“ нещо на родния си език и после го превеждам). Това беше забавна и прекрасна констатация.
Последният и най-ценен етап настъпи, когато бяха останали само по-недоловимите ефекти от аяуаската. Поглъщащите възприятие и усещания бяха изчезнали, но бях отпуснат и с ясен ум и исках да се възползвам от това чрез медитация.
Предложиха ми да дръпна трева (за която се знае, че предразполага към по-задълбочено фокус навътре към самия себе си). Тъй като не пуша дори цигари, дръпнах само веднъж. След това затворих очи и опитах да медитирам по „формален начин“ – със скръстени крака, изправен гръб и т.н. Опитвах известно време, но предварителната идея за „правилен начин“ за медитиране сякаш носеше нюанс на настояване относно това какво, кога и как трябва да се случи.
Това настояване сякаш не се вписваше в цялостното чувство на лекота и релаксация. Просто легнах на дивана в поза, която ми беше достатъчно удобна за да не ме кара да движа тялото си много. Затворих очи и опитах просто да осъзнавам без каквато и да е цел. Тогава започнаха да идват прозренията. Е, може би не точно веднага.
При първото „потъване“ в наблюдение се появи фино усещане, че „нещо“, някакъв поток, сила без да съм сигурен каква, се ускорява подготвяйки се да ме отнесе нанякъде. Чувството беше подобно на това, когато сте в самолет, който всеки момент ще излети. Двигателите са включени, чувате все повече шум, въпреки че самолетът все още е на място.
По същия начин, по който нарастващата интензивност на шума от самолетните двигатели „ви казва“, че всеки момент ще излетите, в онова състояние се съдържаше някаква интуитивна подсказка (не шум), че ще бъда отнесен нанякъде, когато се натрупа достатъчно мощност. Отсъстваше идеята или мисълта за каквато и да е опасност. Имаше обаче, някакъв страх или по-точно казано чувство на дискомфорт от идеята за ускорение, за скорост, която ще те отнесе и върху която нямаш контрол. А също така съпротива да го пуснеш.
Осъзнавайки едновременно опита да полетя и съпротивата срещу това, започнах мисловно да „изричам на висок глас“ намерението си да се отпусна, да отпусна контрола и да се оставя на течението знаейки и доверявайки се, че където и да ме отнесе, ще е за мое добро. Извиках тази „техника“ от спомените за прочетени през годините неща и разкази от други хора минали през подобни преживявания, както и духовни учители, които често споделят, че най-големият проблем, пречка и болка в тези състояния произтича от съпротивата на илюзорното его и нежеланието му да се остави на течението.
Колкото повече утвърждавах готовността си да се отпусна, толкова повече чувството на „ускоряване“ затихваше и всъщност не бях изстрелян наникъде (или може би бях отнесен до дестинацията мигновено). И ето ме там, не на конкретно място или локация, но в някакво вибрационно енергийно състояние. Оставайки неподвижен и със затворени очи, изгубих усещане за тялото си. Не че нямах контрол върху физическото си тяло (отворих очи и раздвижих ръка за да проверя), а по-скоро си позволих да остана неподвижен и да не се разсейвам от състоянието.
Първоначално сякаш минах през някакво енергийно очистване и зареждане. Изгубил усещането за физическото си тяло, възприятието ми за мен самия беше под формата на енергия заключена в „контур“. Въпреки че сега го наричам енергия, не я възприемах като нещо конкретно, тя беше просто „нещо“, което съществуваше и имаше характеристика на динамичност, подвижност, протичане, но в рамките на определени граници.
По някакъв начин „знаейки“, че това бях „аз“ в някаква много есенциална форма, аз се подканвах мисловно да се презаредя. Подканвах да бъда енергийно презареден, обновен по начина, който беше най-подходящ и уместен точно в този момент на съществуване. Поканата ми сякаш беше уважена. Почувствах прилив на енергия във всички части, но особено забележимо в областта на главата и корема (не че възприемах форма на глава или корем, просто „знаех“). Енергията, която ме обновяваше, не знаех произхода ѝ но просто „взех решение“, че без значение откъде идва, ефектът ѝ върху мен, ще бъде ползотворен, освежаващ, обогатяващ.
Друг аспект, който възприемах (не съм сигурен за последователността на случващото се), беше че макар и цялостното движение на енергията да беше „здравословно“ и по начина, по който „трябва да се случва“, имаше някакво енергийно напрежение в областта, която възприемах като корем и долна част на гърба. Усещането беше за прекомерен енергиен заряд в тези части, който се опитваше да си пробие път отваряйки някакви клапи в контура и да изтече навън. Отново, беше някакъв елемент на съпротива.
Без каквото и да подсещане от външен източник, усетих, че отваряйки тези клапи, щях да освободя енергийното напрежение. Щях да се почувствам по-добре, но продължавах да се съпротивлявам. Техниката, която проработи преди, проработи и този път – „изричайки“ отново и отново намерението си да се отворя, това се случи.
Имаше някаква игрива нагласа едновременно с нотка на недоверие. Нещо като „Добре, знам, че трябва да се отворя, но тази съпротива…ок, нека опитам…отварям клапите…съвсем малко…сякаш нищо лошо не се случва, напрежението намаля малко, може би ако им позволя да се отворят повече…“ и т.н. Докато това се случваше, идеята за отваряне „отвъд“ контура, дойде осъзнаването, че „разпростирането на енергията ни навън“ (което на ниво преживяване като развързване на енергийни възли в рамките на контура) автоматично включваше също така „допускане на външна енергия навътре“ в контура. Единственият начин да облекчим енергийното напрежение, е чрез отваряне и позволяване навлизането на външни енергии. Ако искате да „стоите далеч“ от външната енергия, сте принудени да носите товара на собственото си енергийно напрежение.
В следващия момент тази перспектива на енергийно протичане навътре и навън придоби формата на обяснение на друга метафизична и духовна истина, за която често се говори. Истината, че истинско щастие, мир, хармония (както и да ги наречете), всъщност са невъзможни на индивидуално ниво, освен ако не насочим същите намерения към другите. Актът на пожелаването на щастие (или липса на напрежение в другите), изглежда бе актът, чрез който се отваряме енергийно и освобождаваме собственото си напрежение.
Въпреки че това осъзнаване изглеждаше като нещо новооткрито, в същото време липсваше изненада, беше нещо напълно естествено, напълно логично. Не беше като да си „спомниш“ и все пак имаше някакво усещане, че по някакъв начин винаги съм го знаел.
Към този момент, предполагам вече се бях оставил, позволявайки „да идва каквото ще“ и доверявайки се, че каквото и да дойде по някакъв начин ще ми е от полза, ще ми даде някакво положително прозрение и т.н. Беше състояние на блаженство, но не в смисъла на еуфория. Нямайки конкретна цел и освободен от земните грижи, имаше някаква спонтанна радост и удовлетворение в самото осъзнаване на съществуването.
В това осъзнаване без да бъдат извиквани, едно след друго идваха прозрения. Появяваха се като усещане на дадена вселенска истина и след като биваше почувствана, аз я свързвах с понятия и идеи, които ми бяха познати от „нормалните“ ми състояния.
Възникна например мисъл за конкретен човек от живота ми, който ме беше наранил. Без каквото и да е усилие и намерение, без да анализирам „историята“ на взаимоотношението ми с този човек, без да мисля за „лошите неща“, които ми беше причинил – просто осъзнах желанието си този човек да е щастлив и хармоничен. Това желание беше налице без конкретна причина, без осъзнато решение от моя страна.
В състояние на блаженство в самото осъзнаване на съществуването, без каквото и да е чувство на нужда или липса на каквото и да е, беше напълно естествено да пожелаваш на всички най-доброто, за което се сетиш, тъй като няма нищо, което да изискваш от другите и следователно няма причина да си разочарован от тях. Експериментирах извиквайки в ума си различни хора от живота си, които по принцип свързвам с не толкова приятни преживявания и автоматичното „желая му/ѝ най-доброто“ винаги беше налице. Понятието „безусловна любов“, което често се използва в духовен контекст сякаш беше точно подходящото.
Посланията продължаваха да идват и да си отиват без конкретно да ги възнамерявам, винаги се случваше по следния начин – първо „почувствах“ дадена истина и осъзнавайки я, я припознавах и я свързвах с конкретно понятие или идея от „теоретичните ми познания“.
Сега когато си мисля за това, ми изглежда сякаш изготвях инвентарен списък, извиквайки преживяване на дадени универсални истини за да мога да ги обвържа с езика на интелекта, така че да попият и (надявам се) да повлияят по невидим начин върху преживяването на живота ми и нагласите ми в посока към по-добро.
Всъщност си „пожелах на висок глас“ много неща, пожелах никога да не забравя тези прозрения и по най-подходящия начин те да попият в съществото ми и да съхраня енергията на тези истини в себе си и да действам в съответствие с нея опитвайки се да я излъча към другите. Пожелах всички тези неща с намерение и целенасочено (казват, че в тези вибрационни състояния мислите и намеренията имат много повече творческа сила).
И все пак всяко пожелание по някакъв начин беше различно. Макар и искрено и осъзнато, всяко пожелание биваше излъчено автоматично без настояване. Пускаш желание и го оставяш, доверявайки се, че ако и когато е нужно, Вселената ще прояви това, което си пожелал, а дори да не го прояви, на фундаментално ниво всичко пак ще съвършено.
Сред другите почувствани истини беше усещането за ценност, любов и радост по отношение на всеки „друг“, по точно същия начин, по който ги усещах по отношение на „самия мен“. Сякаш нито „аз“, нито „те“ бяхме по-лоши или по-добри, а еднакво ценни. Любовта и ценността по отношение на „аз“ и „другия“ сякаш протичаше едновременно и непротиворечиво.
Имаше и някакво чувство на вселенска благодарност, разбиране и оценяване на факта, че всичко и всеки, който съм преживял в живота си, по някакъв начин е допринесло да съм там където бях в този момент. Дори причинените болки изглеждаха като катализатор, стимул да еволюираш.
Осъзнатите истини носеха чувство на удовлетворение и умиротворение. В нормалното ми състояние бих бил „лаком“ да извлека най-доброто от това, да преживея колкото се може повече прозрения. В това състояние обаче, бях напълно удовлетворен от това, което идваше без усилия и припознавайки ценността му.
Е, имаше нещо, което всъщност ми се прииска. Вярвам и винаги съм се надявал, че в тези състояние ще има „някой“ – висш Аз, духовен водач, нещо или някой „външен“, който ще ме учи, ще ме води. Имам си тази мечта да „осъществя контакт“. И така, в това състояние, излъчих това пожелание, но с лека нагласа и полу-шеговито: „Ок, сега когато ми бяха показани толкова много истини и прозрения, които ще се опитам да отработя по подходящ начин, време е някой там да ми покаже присъствието си по по-забележим начин.“
Отново, въпреки че беше искрено пожелание, беше направено с нагласа, в която липсваше настояване. Исках да преживея „някой друг“ и все пак това не ме ограничаваше. Дали „той“ щеше да се появи или не, и двете бяха ок. Ако наистина съществуваше някой извън мен, знаех, че когато дойде подходящият момент, той ще се появи. Дори ако не съществуваше никой, пак всичко щеше да е наред.
Завършвам с едно последно прозрение, което дойде под формата на въпрос и автоматичен интуитивен отговор. Докато свързвах откритията си с познати идеи на интелекта, възникна въпрос. Възможно ли е това, че бях чел еди-какви си книги, слушал еди-какви си духовни учения и т.н., че поради тази причина съм ограничен от тези предварителни идеи и че умът ми „си сътворява“ конкретни преживявания, „истини“, които сякаш отговарят на тези идеи?
Отговорът дойде мигновено, не под формата на директно потвърждение или отрицание, а по-скоро като предположение с приятелско-подигравателна нотка по отношение на съмнението ми. „Е, дори да си прав и умът ти да е способен да „създаде“ тези истини, това само ти доказва, че можеш да го използваш за да „създадеш“ всяко друго нещо, което желаеш“.
Заключителни думи:
Приканвам всеки, който ще прочете тази лична история, да я разглежда като това, което тя в действителност е – лична опитност в лично търсене на познание и разбиране.
По никакъв начин не съветвам „за“ или „против“ използването на аяуаска или други подобни методи на познание. Решението следва винаги да е лично. Нещата, които преживях аз изглеждаха уместни и подходящи за моето конкретно „ниво“ в онзи момент. Интерпретацията на техния истински смисъл също е субективна и мога да я предам единствено от гледна точка на това „как го почувствах“.
Всъщност, сигурен съм че беше точно това, което казва заглавието – „надникване“ в по-разширената картина на реалността, а аз бях просто неопитен пътешественик и има още толкова много път да извървя преди дори да си позволя идеята, че имам истинско познание за него.
Нека личната ми история послужи по най-подходящия начин на всички онези, които я прочетат в собственото си търсене на истинско щастие!
Нека енергията на благодарност и ценност остане завинаги с приятелите, които ме подкрепиха в тази конкретна опитност. Нека тази енергия съпътства всеки, който по един или друг начин ми е послужил като учител в живота ми. Нека съпътства особено много един конкретен човек, който преди години се превърна (и все още е) вдъхновение и пример за мен да се осмеля да направя първите си стъпки извън зоната си на комфорт с разбирането, че преживяването на живота ми не е нещо, което се случва на мен, а чрез мен.“
