Преди да обсъдим защо разпадът на икономическия модел може в действителност да е нещо положително, е нужно важно уточнение: икономиката не е естествена наука и следователно нито една част от теоретичната й постановка не е валидна сама по себе си. За разлика например от физиката, където съществуването на силата на гравитацията е неоспорим факт (защото всеки изпитва нейния ефект), икономическите „закони“ са валидни само доколкото ние ги приемаме и действаме сякаш те са реални.
Да вземем за пример парите. Парите в традиционната си форма нямат полезна стойност сами по себе си. Една банкнота или разплащателна сметка не могат да задоволят пряко никаква нужда – не можете да се нахраните с цифрите в банковата си сметка, не можете да използвате банкнота като дреха или подслон. В действителност банковата сметка е просто поредица от цифри в компютъра, а банкнотата е парче хартия с написана върху него сума. Това, което прави парите ценни и полезни е нашето консенсусно съгласие да ги приемаме като средство за размяна на нещата, които пряко задоволяват нуждите ни.
Предходният параграф цели да илюстрира, че икономическата теория и следователно моделът, за чиято основа тя служи, са изкуствени, а не обективни конструкции. Теорията е от една страна описание на определени форми на взаимодействие между индивидите и нациите в даден момент от човешката история. В същото време тя е успяла да издигне тези форми на взаимодействие до ниво, на което те биват приемани за независимо съществуващи, очевидни и дори присъщи на човешката същност. Хората са започнали да вярват в тях като неоспорима обективна реалност и по този начин са им позволили да оформи умствените им нагласи.
Подведени да приемаме
Приемайки рамката на съвременната икономическа наука за естествен закон, ние сме тези, които в действителност правим така, че тя да функционира като такъв. Вярвайки, че икономическите взаимодействия следват определена логика, която е извън нашия контрол и следователно можем единствено да й се подчиняваме, ние на практика решаваме за себе си, че няма алтернатива. Докато я възприемаме като единствената възможност, сме обречени да действаме по начин, който може единствено да утвърждава модела и да го кара да изглежда в по-голяма степен като естествения и неизбежен ред на нещата.
В обобщение – икономическата теория ние е убедила, че е единствената валидна алтернатива и по този начин се е превърнала в такава. Дали това е по случайност или резултат от целенасочен дизайн е друга тема. Крайният факт е, че ние сякаш сме единствено подчинени и жертви на модела, докато в действителност ние сме тези, които го задвижват и поддържат. Това е порочния кръг, в който се намираме – ние сме тези, които страдат от дефектите на модела и в същото време тези, които спомагат за непрекъснатото му възпроизвеждане. Това е първото нещо, което хората следва да разберат. Единствено когато го разберем, можем да мислим за алтернативни подходи.
