Преди да премина към същинската история, за тези които нямат никакво предварително познание по-долу е изложена малко обща информация. Аяуаска е шаманска отвара, която предизвиква психиделични преживявания. Използва се като метод за физическо и духовно лечение, като път към духовно познаниe и познание за самия себе си. Активният компонент на аяуаска отварата е ДМТ категоризиран от официалната наука като психиделичен наркотик.

Макар обикновено думата „наркотик“ да предполага форма на „чужд“ на човешкото тяло елемент, не такъв е случаят с ДМТ. Тялото познава това вещество доколкото то се произвежда от епифизната жлеза и изглежда играе активна роля в процеса на сънуване и в преживяванията приемани за паранормални или метафизични като например близки до смъртта опитности, астрално пътуване и т.н. И накрая, има множество доказателства, че епифизата е това, което в някои източни духовни традиции е наричано „третото око“.

Въпреки че в продължение на десетилетия официалната наука сякаш е нямала допирна основа с религията или духовността, в по-ново време тя е започнала да открива доказателства, които сякаш показват, че много религиозни или духовни феномени са реални, а не просто продукт на митове и фантазии. Що се отнася до ДМТ, има книга озаглавена „ДМТ: Молекулата на духа“ от психиатъра д-р Рик Страсман, документираща негово клинично изследване с ДМТ инжектирано на шестдесет доброволци. Има и документален филм със същото заглавие, който може да бъде гледан в YouTube.

След горното въведение, представена точно, както е записана от самия човек след преживяването му, по-долу е:

Същинската история

„Причините поради които реших да опиша тази конкретна лична опитност с аяуаска (опитвал съм няколко пъти при различни обстоятелства и с различни хора) са две.

На първо място, импулсът, че по някакъв начин трябва да споделя преживяването си дойде докато все още бях в променено състояние на съзнанието и го почувствах като нещо, което би могло да е полезна отправна точка за други хора.

На второ място, това беше първият път, когато някои ценни прозрения и по-дълбоки истини ми се появиха като лична опитност – истини за които бях чел, идеи върху които бях размишлявал интелектуално, но сякаш никога не бях преживял по толкова ясен и личен начин.

Ще прескоча детайлите относно мястото и цялостната среда, в която се случи преживяването. Достатъчно е да кажа, че беше организирано на безопасно място с участието на доверени приятели с практически познания в този род неща, които да ме наглеждат. В този конкретен случай, аз бях единственият, който щеше да се „надруса“, а те бяха тези, които щяха да оказват внимателната подкрепа, която често е необходима в тези състояния.

Същинската част започна с изпиването на отварата (двата компонента смесени заедно вместо поотделно). След това с превръзка на очите с цел да изолирам разсейващия ефект на зрителните възприятия, ние тримата навлязохме в мълчалива медитация.

Моментът на прехода от „обикновено“ към „променено“ състояние на съзнанието беше, както и при предишни опитности, не съвсем ясно разграничим. Когато дойде нуждата да прочистя себе си повръщайки (досега винаги преминавам през този етап), вече бях махнал превръзката от очите си и надвесен над кофата. Макар, че едва ли може да бъде наречено „приятно“ преживяване, се усеща като нещо, което „е нужно“ да се случи.

Някак си знаеш, че има нещо в теб; нещо, което не можеш да назовеш и дори не си сигурен дали има някаква „вещественост“. Не го възприемаш като нещо добро или лошо. Просто знаеш, че на „нещо“ не му е мястото там и подходящият начин да се отървеш от него е като повърнеш. Въпреки, че знаеш, че е нужно да повърнеш, има някакъв процес на съпротива и това е нещото, което го прави изтощително (никога не съм го усещал болезнено, а по-скоро изтощително).

Докато минавах през очистването само бегло можех да обръщам внимание на каквото и да е друго (с изключение на моментни картини от заобикалящата ме среда). Чак когато бях приключил и „разтоварен“ (така се почувствах) на всички нива, се върнах към състояние на осъзнаване от сетивата ми без „прекъсвания“.

Това беше етапът, който в голяма степен беше „Алиса в Страната на Чудесата“. Всяко нещо, което възприемах (и особено визуалните възприятия) беше толкова ярко и поглъщащо, че сякаш не оставяше място за „мислене“ върху него или поне не в обичайния смисъл. Без участие на интелекта, аналитичната част, дори не можеш да кажеш дали става въпрос за приятно или неприятно възприятие. Сякаш единственото нещо, което съществува или преобладава е самият процес на възприятие. В същото време този процес на възприятие беше много ясен, ярък, изострен и по някакъв начин панорамен. Панорамен в смисъл, че дори когато гледах в дадена посока, сякаш възприемах цялостната картина, не само частта, където беше насочен погледът ми.

Когато интензивността на възприятията намаля в някаква степен, мисловният процес се възобнови (или може би просто аз започнах да го осъзнавам), но съгласуваността на потока на мислите се връщаше постепенно. Въпреки, че умът ми беше ясен, ми беше трудно да „изрека“ мислите си. Сякаш ми липсваше нужния речник или ми трябваше време да намеря подходящите думи да предам мисъл или идея, която в главата ми беше съвършено ясна.

С отслабването още повече на ефекта и ставайки все по-последователен в мислите и речта си, се почувствах лек и отпуснат. Вече участвах активно в разговор с приятелите ми, но разговорът беше различен. Някак мислите и идеите, които споделях се излизваха от само себе си. Формирането на мисъл сякаш не предхождаше изразяването ѝ дори с част от секундата. Сякаш мисълта изричаше сама себе си в същия момент, в който възникваше. Сякаш това се случваше без участието на намерение.

По подобен начин, когато слушах какво казват приятелите ми, сякаш нямаше нужда да се фокусирам с намерение върху говорещия. Чуването и интерпретирането на значението сякаш се случваха естествено без усилие или намерение. Не на последно място, изказвах мислите си на английски (който не ми е роден език) без дори да минавам през „мисловен превод“ (което е обичайно в „нормалното“ ми състояние, при което първо „помислям“ нещо на родния си език и после го превеждам). Това беше забавна и прекрасна констатация.

Последният и най-ценен етап настъпи, когато бяха останали само по-недоловимите ефекти от аяуаската. Поглъщащите възприятие и усещания бяха изчезнали, но бях отпуснат и с ясен ум и исках да се възползвам от това чрез медитация.

Предложиха ми да дръпна трева (за която се знае, че предразполага към по-задълбочено фокус навътре към самия себе си). Тъй като не пуша дори цигари, дръпнах само веднъж. След това затворих очи и опитах да медитирам по „формален начин“ – със скръстени крака, изправен гръб и т.н. Опитвах известно време, но предварителната идея за „правилен начин“ за медитиране сякаш носеше нюанс на настояване относно това какво, кога и как трябва да се случи.

Това настояване сякаш не се вписваше в цялостното чувство на лекота и релаксация. Просто легнах на дивана в поза, която ми беше достатъчно удобна за да не ме кара да движа тялото си много. Затворих очи и опитах просто да осъзнавам без каквато и да е цел. Тогава започнаха да идват прозренията. Е, може би не точно веднага.

При първото „потъване“ в наблюдение се появи фино усещане, че „нещо“, някакъв поток, сила без да съм сигурен каква, се ускорява подготвяйки се да ме отнесе нанякъде. Чувството беше подобно на това, когато сте в самолет, който всеки момент ще излети. Двигателите са включени, чувате все повече шум, въпреки че самолетът все още е на място.

По същия начин, по който нарастващата интензивност на шума от самолетните двигатели „ви казва“, че всеки момент ще излетите, в онова състояние се съдържаше някаква интуитивна подсказка (не шум), че ще бъда отнесен нанякъде, когато се натрупа достатъчно мощност. Отсъстваше идеята или мисълта за каквато и да е опасност. Имаше обаче, някакъв страх или по-точно казано чувство на дискомфорт от идеята за ускорение, за скорост, която ще те отнесе и върху която нямаш контрол. А също така съпротива да го пуснеш.

Осъзнавайки едновременно опита да полетя и съпротивата срещу това, започнах мисловно да „изричам на висок глас“ намерението си да се отпусна, да отпусна контрола и да се оставя на течението знаейки и доверявайки се, че където и да ме отнесе, ще е за мое добро. Извиках тази „техника“ от спомените за прочетени през годините неща и разкази от други хора минали през подобни преживявания, както и духовни учители, които често споделят, че най-големият проблем, пречка и болка в тези състояния произтича от съпротивата на илюзорното его и нежеланието му да се остави на течението.

Колкото повече утвърждавах готовността си да се отпусна, толкова повече чувството на „ускоряване“ затихваше и всъщност не бях изстрелян наникъде (или може би бях отнесен до дестинацията мигновено). И ето ме там, не на конкретно място или локация, но в някакво вибрационно енергийно състояние. Оставайки неподвижен и със затворени очи, изгубих усещане за тялото си. Не че нямах контрол върху физическото си тяло (отворих очи и раздвижих ръка за да проверя), а по-скоро си позволих да остана неподвижен и да не се разсейвам от състоянието.

Първоначално сякаш минах през някакво енергийно очистване и зареждане. Изгубил усещането за физическото си тяло, възприятието ми за мен самия беше под формата на енергия заключена в „контур“. Въпреки че сега го наричам енергия, не я възприемах като нещо конкретно, тя беше просто „нещо“, което съществуваше и имаше характеристика на динамичност, подвижност, протичане, но в рамките на определени граници.

По някакъв начин „знаейки“, че това бях „аз“ в някаква много есенциална форма, аз се подканвах мисловно да се презаредя. Подканвах да бъда енергийно презареден, обновен по начина, който беше най-подходящ и уместен точно в този момент на съществуване. Поканата ми сякаш беше уважена. Почувствах прилив на енергия във всички части, но особено забележимо в областта на главата и корема (не че възприемах форма на глава или корем, просто „знаех“). Енергията, която ме обновяваше, не знаех произхода ѝ но просто „взех решение“, че без значение откъде идва, ефектът ѝ върху мен, ще бъде ползотворен, освежаващ, обогатяващ.

Друг аспект, който възприемах (не съм сигурен за последователността на случващото се), беше че макар и цялостното движение на енергията да беше „здравословно“ и по начина, по който „трябва да се случва“, имаше някакво енергийно напрежение в областта, която възприемах като корем и долна част на гърба. Усещането беше за прекомерен енергиен заряд в тези части, който се опитваше да си пробие път отваряйки някакви клапи в контура и да изтече навън. Отново, беше някакъв елемент на съпротива.

Без каквото и да подсещане от външен източник, усетих, че отваряйки тези клапи, щях да освободя енергийното напрежение. Щях да се почувствам по-добре, но продължавах да се съпротивлявам. Техниката, която проработи преди, проработи и този път – „изричайки“ отново и отново намерението си да се отворя, това се случи.

Имаше някаква игрива нагласа едновременно с нотка на недоверие. Нещо като „Добре, знам, че трябва да се отворя, но тази съпротива…ок, нека опитам…отварям клапите…съвсем малко…сякаш нищо лошо не се случва, напрежението намаля малко, може би ако им позволя да се отворят повече…“ и т.н. Докато това се случваше, идеята за отваряне „отвъд“ контура, дойде осъзнаването, че „разпростирането на енергията ни навън“ (което на ниво преживяване като развързване на енергийни възли в рамките на контура) автоматично включваше също така „допускане на външна енергия навътре“ в контура. Единственият начин да облекчим енергийното напрежение, е чрез отваряне и позволяване навлизането на външни енергии. Ако искате да „стоите далеч“ от външната енергия, сте принудени да носите товара на собственото си енергийно напрежение.

В следващия момент тази перспектива на енергийно протичане навътре и навън придоби формата на обяснение на друга метафизична и духовна истина, за която често се говори. Истината, че истинско щастие, мир, хармония (както и да ги наречете), всъщност са невъзможни на индивидуално ниво, освен ако не насочим същите намерения към другите. Актът на пожелаването на щастие (или липса на напрежение в другите), изглежда бе актът, чрез който се отваряме енергийно и освобождаваме собственото си напрежение.

Въпреки че това осъзнаване изглеждаше като нещо новооткрито, в същото време липсваше изненада, беше нещо напълно естествено, напълно логично. Не беше като да си „спомниш“ и все пак имаше някакво усещане, че по някакъв начин винаги съм го знаел.

Към този момент, предполагам вече се бях оставил, позволявайки „да идва каквото ще“ и доверявайки се, че каквото и да дойде по някакъв начин ще ми е от полза, ще ми даде някакво положително прозрение и т.н. Беше състояние на блаженство, но не в смисъла на еуфория. Нямайки конкретна цел и освободен от земните грижи, имаше някаква спонтанна радост и удовлетворение в самото осъзнаване на съществуването.

В това осъзнаване без да бъдат извиквани, едно след друго идваха прозрения. Появяваха се като усещане на дадена вселенска истина и след като биваше почувствана, аз я свързвах с понятия и идеи, които ми бяха познати от „нормалните“ ми състояния.

Възникна например мисъл за конкретен човек от живота ми, който ме беше наранил. Без каквото и да е усилие и намерение, без да анализирам „историята“ на взаимоотношението ми с този човек, без да мисля за „лошите неща“, които ми беше причинил – просто осъзнах желанието си този човек да е щастлив и хармоничен. Това желание беше налице без конкретна причина, без осъзнато решение от моя страна.

В състояние на блаженство в самото осъзнаване на съществуването, без каквото и да е чувство на нужда или липса на каквото и да е, беше напълно естествено да пожелаваш на всички най-доброто, за което се сетиш, тъй като няма нищо, което да изискваш от другите и следователно няма причина да си разочарован от тях. Експериментирах извиквайки в ума си различни хора от живота си, които по принцип свързвам с не толкова приятни преживявания и автоматичното „желая му/ѝ най-доброто“ винаги беше налице. Понятието „безусловна любов“, което често се използва в духовен контекст сякаш беше точно подходящото.

Посланията продължаваха да идват и да си отиват без конкретно да ги възнамерявам, винаги се случваше по следния начин – първо „почувствах“ дадена истина и осъзнавайки я, я припознавах и я свързвах с конкретно понятие или идея от „теоретичните ми познания“.

Сега когато си мисля за това, ми изглежда сякаш изготвях инвентарен списък, извиквайки преживяване на дадени универсални истини за да мога да ги обвържа с езика на интелекта, така че да попият и (надявам се) да повлияят по невидим начин върху преживяването на живота ми и нагласите ми в посока към по-добро.

Всъщност си „пожелах на висок глас“ много неща, пожелах никога да не забравя тези прозрения и по най-подходящия начин те да попият в съществото ми и да съхраня енергията на тези истини в себе си и да действам в съответствие с нея опитвайки се да я излъча към другите. Пожелах всички тези неща с намерение и целенасочено (казват, че в тези вибрационни състояния мислите и намеренията имат много повече творческа сила).

И все пак всяко пожелание по някакъв начин беше различно. Макар и искрено и осъзнато, всяко пожелание биваше излъчено автоматично без настояване. Пускаш желание и го оставяш, доверявайки се, че ако и когато е нужно, Вселената ще прояви това, което си пожелал, а дори да не го прояви, на фундаментално ниво всичко пак ще съвършено.

Сред другите почувствани истини беше усещането за ценност, любов и радост по отношение на всеки „друг“, по точно същия начин, по който ги усещах по отношение на „самия мен“. Сякаш нито „аз“, нито „те“ бяхме по-лоши или по-добри, а еднакво ценни. Любовта и ценността по отношение на „аз“ и „другия“ сякаш протичаше едновременно и непротиворечиво.

Имаше и някакво чувство на вселенска благодарност, разбиране и оценяване на факта, че всичко и всеки, който съм преживял в живота си, по някакъв начин е допринесло да съм там където бях в този момент. Дори причинените болки изглеждаха като катализатор, стимул да еволюираш.

Осъзнатите истини носеха чувство на удовлетворение и умиротворение. В нормалното ми състояние бих бил „лаком“ да извлека най-доброто от това, да преживея колкото се може повече прозрения. В това състояние обаче, бях напълно удовлетворен от това, което идваше без усилия и припознавайки ценността му.

Е, имаше нещо, което всъщност ми се прииска. Вярвам и винаги съм се надявал, че в тези състояние ще има „някой“ – висш Аз, духовен водач, нещо или някой „външен“, който ще ме учи, ще ме води. Имам си тази мечта да „осъществя контакт“. И така, в това състояние, излъчих това пожелание, но с лека нагласа и полу-шеговито: „Ок, сега когато ми бяха показани толкова много истини и прозрения, които ще се опитам да отработя по подходящ начин, време е някой там да ми покаже присъствието си по по-забележим начин.“

Отново, въпреки че беше искрено пожелание, беше направено с нагласа, в която липсваше настояване. Исках да преживея „някой друг“ и все пак това не ме ограничаваше. Дали „той“ щеше да се появи или не, и двете бяха ок. Ако наистина съществуваше някой извън мен, знаех, че когато дойде подходящият момент, той ще се появи. Дори ако не съществуваше никой, пак всичко щеше да е наред.

Завършвам с едно последно прозрение, което дойде под формата на въпрос и автоматичен интуитивен отговор. Докато свързвах откритията си с познати идеи на интелекта, възникна въпрос. Възможно ли е това, че бях чел еди-какви си книги, слушал еди-какви си духовни учения и т.н., че поради тази причина съм ограничен от тези предварителни идеи и че умът ми „си сътворява“ конкретни преживявания, „истини“, които сякаш отговарят на тези идеи?

Отговорът дойде мигновено, не под формата на директно потвърждение или отрицание, а по-скоро като предположение с приятелско-подигравателна нотка по отношение на съмнението ми. „Е, дори да си прав и умът ти да е способен да „създаде“ тези истини, това само ти доказва, че можеш да го използваш за да „създадеш“ всяко друго нещо, което желаеш“.

Заключителни думи:

Приканвам всеки, който ще прочете тази лична история, да я разглежда като това, което тя в действителност е – лична опитност в лично търсене на познание и разбиране.

По никакъв начин не съветвам „за“ или „против“ използването на аяуаска или други подобни методи на познание. Решението следва винаги да е лично. Нещата, които преживях аз изглеждаха уместни и подходящи за моето конкретно „ниво“ в онзи момент. Интерпретацията на техния истински смисъл също е субективна и мога да я предам единствено от гледна точка на това „как го почувствах“.

Всъщност, сигурен съм че беше точно това, което казва заглавието – „надникване“ в по-разширената картина на реалността, а аз бях просто неопитен пътешественик и има още толкова много път да извървя преди дори да си позволя идеята, че имам истинско познание за него.

Нека личната ми история послужи по най-подходящия начин на всички онези, които я прочетат в собственото си търсене на истинско щастие!

Нека енергията на благодарност и ценност остане завинаги с приятелите, които ме подкрепиха в тази конкретна опитност. Нека тази енергия съпътства всеки, който по един или друг начин ми е послужил като учител в живота ми. Нека съпътства особено много един конкретен човек, който преди години се превърна (и все още е) вдъхновение и пример за мен да се осмеля да направя първите си стъпки извън зоната си на комфорт с разбирането, че преживяването на живота ми не е нещо, което се случва на мен, а чрез мен.“

The post Аяуаска история appeared first on Пространство за размисъл.

На пръв поглед, този въпрос може да изглежда несъществен. Ако помислим например за ползите от отказване на пушенето, поне една такава полза е очевидна – подобряването на здравословното състояние на пушача като резултат. Такъв най-често е случаят с навици възприемани като негативни и обикновено не ни е нужно да мислим много за да се убедим по отношение на тях.

Не такъв е случаят обаче, когато става въпрос за положителни или неутрални навици. Защо да се тормозим да отказваме първите вместо да ги възпитаваме? Защо бихме положили усилия да се освободим от вторите вместо да продължим да живеем с тях? Всъщност нужно ли е да търсим изобщо отговори на тези въпроси?

Вярвам, че е нужно. Защото каквито и избори да правим в живота си независимо дали осъзнати или неосъзнати, в тяхната основа винаги стои някакъв мотив. Колкото повече действаме от позиция на осъзната мотивация, сякаш толкова по-фокусирани и последователни сме в усилията за постигане на целите ни. В този смисъл, да имаме ясен мотив в ума си може да е от ключово значение за решимостта ни да се справим с някой навик.

Горните въпроси могат разбира се да имат множество отговори и много от тези отговори ще са често приложими единствено по отношение на конкретен навик.

Сякаш има обаче поне една фундаментална причина, поради която човек стремящ се към самоусъвършенстване трябва да е готов да скъса с повечето си, ако не с всички свои навици. Преди да стигнем до нея, нека да дадем дефиниция на понятието „навик“.

В настоящия контекст, навик означава модел на поведение или ментална нагласа, която се проявява автоматизирано. Макар някои навици да изглеждат като повтарящи се модели на „действие“, на някакво по-дълбоко ниво всички те сякаш са „реакции“. С други думи, те са повтарящ се начин на реагиране спрямо ситуации и обстоятелства, които биват възприемани като еднакви с такива, които сме преживявали в миналото.

Обърнете внимание на формулировката „биват възприемани като еднакви“ използвана по-горе (предполагаща субективна характеристика) вместо „са еднакви“ (означаваща действителна еднаквост). Самата природа на реалността и цялото ни преживяване, е че никога не може да съществува момент, който е точно същият като минал момент във всеки един свой детайл. Привичната реакция автоматично допуска „еднаквост“ на ситуацията, която никога не е налице. Разликите, колкото и да са малки, вече загатват защо привичните модели като форма на реагиране може би са фундаментално погрешни.

На първо място, поведение което е било подходящо в предишен случай, може да не е подходящо въобще или поне не най-подходящо поради леко различните детайли в цялостната ситуация днес.

Още повече връзката е двупосочна и самоподържаща се – от една страна действаме по същия начин, защото възприемаме привидно еднаква ситуация, а от друга страна самият повтарящ се модел на поведение сякаш ни убеждава още повече, че ситуациите наистина се еднакви.

Когато се озовем за пръв път в дадени обстоятелства, ние обикновено сме по-внимателни и съзнателни в реакцията си. С течение на времето развиваме чувство на познатост с тези привидно еднакви обстоятелства. Отпускаме се и действаме автоматизирано губейки остротата на осъзнаването, която е била налице при първия контакт.

В обобщение, привичните модели ни пречат да преживяваме ситуациите като нови, свежи и уникални, каквито те по своята същност са.

Дори да не беше такъв случаят и ситуациите да бяха фундаментално еднакви, действието по навик пак би съдържало недостатък от една конкретна гледна точка – реагирайки по повтарящ се начин, ние пропускаме възможността да сме креативни. Пропускаме възможността да изпробваме различни начини, различни подходи и различни решения. Губим чувството на предизвикателство и свежест в собственото си субективно преживяване на реалността.

Да бъдем свободни от навици означава да си позволим да видим по-голямата картина по по-цялостен начин. Защото всеки път, когато попаднете в ситуация и нямате предварително изработена реакция, ви остава само една възможност – да преминете през нея преживявайки я като за първи път.

The post Защо да се откажем от навик? appeared first on Пространство за размисъл.

Мотивацията като двигател за действие функционира на много нива и това да имаме един единствен мотив е единствено временно състояние. Непрекъснато и често автоматично променяме перспективите си докато превключваме между различни действия. Очевидно е например, че се събуждаме сутрин и отиваме на работа с идеята да изкараме прехраната си. След това вечерта излизаме и пием бира с приятел мотивирани от нуждата от приятен разговор. Ако бихме могли да си представим напълно спиране на осъзнатите и подсъзнателните ни мотиви, това би означавало да останем в неактивно, статично състояние на съществуване. На практика обаче, това почти никога не се случва.

Придържайки се към горните обяснения е логично да очакваме, че по подразбиране би следвало да има пълно съответствие между мотив и действие т.е. ако е налице мотивът, би последвало и действието. За съжаление нещата не винаги са толкова прости. Сигурен съм, че всеки може да се сети за осъзната цел или желан резултат (т.е. мотивът е налице), който обаче под никаква форма не е подкрепен от действие за постигането му.

Бихме могли да допуснем, че може би връзката между действие и мотивация е еднопосочна и че всяко действие има в основата си мотив, но не всеки мотив задължително поражда действие. Но може би едно по-логично обяснение е, че единствената причина да не предприемем действие във връзка с даден мотив, е съществуването на друг по-силен мотив с обратен знак.

Това ни връща на въпроса за множеството нива на мотивация, които вече споменахме и застъпването на различни мотиви, които в зависимост от интензитета си създават нетен ефект и предопределят дали да действаме или не. Желанието за постигане на дадена цел влиза в конфликт с липсата на воля за действие. Това може да е замаскирано под каквато и да е форма като типичната е да се намират всякакви „съществени причини“ за отлагане ден след ден. И макар отчасти облекчени от извинението, което си намираме, доколкото резултатът продължава да бъде желан ние продължаваме да имаме вътрешен конфликт знаейки, че не се приближаваме към този резултат.

От мотивация към действие

С оглед по-горното стигаме до по-практичен въпрос. Как да се мотивираме достатъчно за да се задействаме по отношение на даден желан резултат?

Един от възможните подходи е да се опитаме да открием и премахнем мотивите, които влизат в противоречие с целта ни, така че да достигнем до положителна „нетна мотивация“, която би ни дали нужния подтик. Този подход обаче, сякаш не е толкова лесен. На първо място както вече споменахме, налице са съзнателни и несъзнателни мотиви като последните не се откриват толкова лесно. На второ място, потенциално многото неутрализиращи се един други мотиви създават несигурност колко от тях бихме могли да открием.

При тези трудности бихме могли да потърсим друго разрешение. Вместо да се фокусираме върху множеството вече съществуващи контра-продуктивни мотиви, бихме могли да насочим усилията си към това да развием или формирам нов мотив, който е достатъчно силен за да създаде положителен нетен резултат, не чрез намаляване на „отрицателната“ страна, а чрез увеличение на „положителната“.

Може би тук е мястото да отбележим, че в някои случаи не е задължително нужно да се мотивираме към действие. Това е особено валидно, когато желаният резултат е външен. Така например, вместо сам да си поправите оградата, бихте могли да платите на някой да го направи вместо вас. Дори по отношение на външните резултати обаче, не винаги е възможно да минем без лични усилия.

Мотивацията и личната трансформация

Когато става въпрос за каквато и да е форма на лична трансформация, няма изход. Доколкото желаният резултат е нужно да се случи в самите вас, никой и нищо не може да ви отнеме този товар – или действате или не получавате резултата. Въпреки, че мотивационният механизъм функционира на вътрешно ниво, той може да бъде задействан (и всъщност точно това става през повечето време) от външния свят.

Подходящ е примерът когато избирате да отидете във фитнеса вместо да тренирате вкъщи. Ако някога сте опитвали и двата начина вероятно бихте се съгласили, че един от плюсовете на фитнес залата е, че цялостната ѝ атмосфера и хората, които се потят наоколо от физическо натоварване, подсъзнателно действа като стимул за вашата собствена тренировка. От друга страна вкъщи е много по-трудно да останете фокусирани намирайки всякакви незначителни извинения да се оставите на мързела.

Когато подходящият стимул не е пред очите ви, винаги можете да се огледате наоколо. Съществуват много подходи, много начини и много стимули, които са подходящи за различни характери. Някои от тях могат да включват напътствия стъпка по стъпка от страна на ментор, други могат да залагат на „моркова и тоягата“ оставяйки на вас да отработите детайлите.

В крайна сметка винаги остава за всеки сам да избере начина, който най-добре подхожда на личната му ситуация.

The post Мотивацията е нещото, което подтиква към действие appeared first on Пространство за размисъл.

Например склонността да сме прекалено пасивни във връзките си може да бъде също толкова разрушителна това да сме прекалено властни. Повечето емоционалност може да е пречка за рационалните ни преценки като например ни прави слепи за факта, че тези които са ни скъпи може би се възползват от нас. Списъкът може да бъде продължен още и още.

Не става въпрос обаче за това дали дадено наше качество е „добро“ или „лошо“ само по себе си, а по скоро да се подчертае значимостта по принцип на всички онези преобладаващи наклонности, които оформят това, което наричаме „моят характер“.

От казаното по-горе следват други въпроси. Ако характерът ни е толкова важен елемент от живота ни, дали той е нещо пластично, подлежащо на модифициране чрез целенасочено обучение и усилия? Или е нещо, което трябва да приемем като даденост? Дали е комбинация от умствени наклонност и нагласи, които по някакъв начин сме натрупали през живота си, често без дори да го осъзнаваме? Приковани ли сме към тези натрупвания и трябва ли да приемем за истина, че всяка евентуална промяна във вече съществуващата структура на характера ни просто се случва от само себе си в резултат на обстоятелствата ни и не можем да направим нищо по въпроса?

Какво представлява характерът в крайна сметка?

Много хора сякаш смятат, че характерът е нещо фиксирано. И следователно няма смисъл дори да разсъждават над това – по един или друг начин той се е формирал и вече е неразделна част от нас. Поради това, най-доброто нещо, което можем да направим е да се научим да живеем с него такъв какъвто е, приемайки и чертите, които харесваме, и тези които мразим. Това убеждение проличава ясно, когато толкова често хора обясняват поведението си със заявления от рода на „Просто съм такъв“.

Това, което много хора пропускат да разберат (или избират да пренебрегнат), е че самото убеждение, което имат относно своя характер като фиксирана структура, е част от същата тази структура. В действителност именно системата на убеждения на първо място е един от градивните елементи формиращи характера ни. Това е подобно на работник, който сам е участвал в строителството на една сграда и въпреки това е убеден, че сградата някак си винаги е съществувала от само себе си и винаги ще съществува. В крайна сметка, всяко приемане на дадено убеждение, дори самото убеждение, че е невъзможно да променим характера си, вече е емпирично доказателство за обратното – че промяна е възможна. Защото приемането на каквото и да е ново вярване или идея само по себе си е промяна на умствената ни конфигурация.

От момента, в който се родим през целия си живот преминаваме през различни ситуации и биваме (често незабелязано) повлияни от тях. Попадането в дадена ситуация поражда реакция. Повтарящите се реакции с течение на времето повлияват на възприятието ни за реалността. В опитностите си развиваме определени вярвания относно реалността – като например, каква е или каква искаме да бъде. Веднъж формирали убеждения, които са достатъчно затвърдени, те подсилват повтарящите се модели на поведение, които считаме за подходящи спрямо възприеманата от нас реалност. Поведението и нагласите ни влизат в режим подобен на автопилот, при който просто действаме от позицията на автоматично допускане, че знаем „какво ще проработи най-добре“ в дадената ситуация и просто го правим.

Следователно крайното заключение е, че характерът ни е натрупване на привички и модели. Обратният процес, макар и не задължително лесен, е възможен – връзваш възел и после можеш да го развържеш.

Някои хора може да не харесат особено идеята за трансформация на характера. В крайна сметка дори когато не го харесваме, той все пак е по-лесният път. Можем удобно да бъдем „жертва“ на реалността, когато тя влезе в противоречие с предварително изградения ни ментален свят, свободни от товара да поемем отговорността за това, което сме и превръщането ни в това, което искаме да бъдем.

Крайното послание на тази статия не цели да убеждава, който и да е какво да прави или да не прави, а че винаги имаме повече от една възможност, която да изберем – да се променим или да останем такива каквито сме.

The post Приковани ли сме към това, което сме? appeared first on Пространство за размисъл.

За начало в настоящия текст ще дефинираме щедростта в по-широк смисъл като акт или нагласа на даване. Има се предвид щедростта не единствено в материално или финансово изражение. Щедростта е по-скоро нагласа на готовност и желание да дадем без да изискваме или очакваме нещо в замяна.

Представете си една обикновена ситуация, в която пиете сутрешното си кафе в квартала и на съседна маса седи човек с тъжно изражение. Не знаете нищо за този човек, не изпитвате каквото и да е лично привличане, интерес или любопитство към него. Нямате каквато и да е лична причина. Просто защото той е тъжен, а вие сте се оказали там, решавате да седнете при него и да се опитате да го ободрите. Щедростта може да е нещо точно толкова просто и обикновено.

„Какво печеля аз?“

Връщайки се на въпроса за ползите може да изглежда, че сякаш има противоречие. От една страна дефинирахме щедростта като даване без изисквания или очаквания. От друга страна твърдим, че щедростта е от полза и за този, който дава. Как се съвместяват тези идеи? Отговорът на този въпрос е свързан с психиката ни.

Какво е необходимото предварително условие за да можем да дадем? Първо, не можете да дадете нещо, което усещате, че не притежавате. Второ, можете да си позволите да дадете единствено онова, което усещате, че притежавате в достатъчно количество. И още повече, какво означава „достатъчно“? Това е напълно субективно и може да бъде определено единствено от гледна точка на индивидуалното възприятие.

Точно тази нагласа, че имаме достатъчно, е нещото, което е тясно свързано с личното чувство на щастие, хармония и благоденствие. И обратно – усещането, че нямаме достатъчно или нагласата на бедност, е в основата на стреса, неудовлетворението и дори депресията. Възприятията и умствените нагласи, обаче, могат да бъдат съзнателно променяни и това е нещото, което автоматично печелим когато проявяваме щедрост под каквато и да е форма. Проявявакйки щедрост пак и пак, ние утвърждаваме пред себе си „Аз имам достатъчно и поради тази причина мога да споделя с останалите, защото пак ще ми остане достатъчно“.

Някои традиционни духовни учения и ню ейдж учители говорят за Законът на Привличането или казано по-просто – „получаваш това, което излъчваш“. Когато си щедър, щедростта се връща към теб. Когато си добър към другите, резултатът е, че другите са добри към теб.

Не е нужно обаче да вярвате в подобни метафизични твърдения. От чисто психологическа гледна точка субективното чувство на изобилие, което активно упражнявате когато проявявате щедрост, ще ви помогне да бъдете в по-голяма степен в мир със себе си, защото личното преживяване, което наричаме „моят живот“ не е нищо друго освен субективно възприемане на реалност, която само изглежда като външна и обективна.

The post Нагласата на щедрост и нейните психологически ползи appeared first on Пространство за размисъл.

– Постулират или загатват за съществуването на друга или разширена версия на това, което преживяваме като реалност на съществуването в будния си живот. Дали го наричаме друг живот и животи, паралелни реалности или каквото и да е друго, без идеята за „нещо повече“ в живота, цялата идея за религия или духовно търсене става безпредметна.

– Под една или друга форма твърдят, че познавайки (и съобразявайки действията си с) „истината“ на крайната или разширена версия на реалността, по някакъв начин би ни помогнало да подобрим ситуацията си – дали чрез постигането на непосредствени резултати в живота ни (напр. правейки ни умиротворени, здрави, щастливи) или чрез ползи в бъдещето (напр. постигане на небесно блаженство).

Накратко, всеки автентичен духовен път цели да доведе последователите си до познание за крайната реалност и нейните правила, приемайки, че те облагодетелстват индивида в краткосрочен или дългосрочен план.

Тук не целим да заемаме позиция „за“ или „против“ която и да е религия или духовност. Вместо това става въпрос за практикуването на ниво отделен човек, което често включва погрешни нагласи, които сякаш игнорират и в действителност влизат в противоречие със самата цел на духовната практика – да познаем крайната реалност и познавайки я, да подобрим съществуването си.

Сляпа принадлежност

Пропускайки целта на дадения духовен път/религия, хората често биват програмирани в идеята, че са родени в дадена традиция и следователно са длъжни да се придържат към нея. Роденият в християнско семейство чувства, че трябва да вярва в християнската доктрина. Трябва да вярва, дори ако личния му живот му показва точно обратното на това, което традицията учи.

Позволявайки традицията им да бъде предопределена от културната или семейна среда, хората се отказват от самата идея да си задават въпроси относно истините и/или методите на практикуване. Всеки ритуал, всяка идея, която е част от дадената традиция, се приема за даденост и бива следван сляпо. Никой не си прави труда да се замисли над истинския смисъл и функция на това, което практикува.

Програмирането (съзнателно или подсъзнателно) попива толкова дълбоко, че индивидът приема безкритично и не проявява никакво любопитство. Никога не търси проверка на истините, които му се поднасят в собствената си опитност.

Макар, че гореизброените пропуски в личната ни практика на духовни/религиозни пътища не са изчерпателни, те са едни от най-дълбоките. Наричаме ги пропуски не в негативен или осъдителен смисъл, а от гледна точка на ефикасността им за постигането на самата цел на духовните пътища.

Какъв е крайният резултат? В крайна сметка „на хартия“ има безброй християни, мюсюлмани, будисти и т.н., но много малко, които в действителност въплъщават в личността си плодовете на духовната практика. Хора, които „принадлежат“ към определена традиция, вместо да я преживяват като собствена лична истина. Хора, които никога не са преживели и интегрирали в себе си дори късче от добродетелите на традицията си. Хора, които никога не поставят под въпрос и нямат подтик (нито биват окуражавани) лично да изследват истините.

Опитай сам вкуса

Неподлагайки на здравословно съмнение и нежелаейки да вкусят истината по личен начин, хората живеят с истини, които не са техни, истина на която се надяват или от която се страхуват, но която никога не е преживявана. Общовалидни религиозни идеи като „не прави на другите това, което не искаш да направят на теб“ или „кармични последици“ от действията ни, биват изпразнени от смисъл, тъй като тяхната валидност се базира единствено на интелектуално приемане без налично „живо доказателство“.

В крайна сметка готовността ни да поставяме под съмнение и да търсим проверка на духовните истини в собствената си опитност докато животът ни се разгръща, сякаш е единственият смислен и разумен подход за тези, които имат автентични духовни стремежи.

Отворете съзнанието си и имайте желанието да изследвате дълбоко и лично всяка истина, преди да я припознаете като своя собствена. Каквато и да е „абсолютната истина“, тя е абсолютна именно, защото е отвъд времето. Тя ще ви чака и не е нужно да бързате. Без значение, колко „неистини“ ще изберете да изследвате и отхвърлите по пътя си, всичко е наред.

Всяка неистина, в която се вгледате надълбоко в опитността на живота, може да ви отведе само по близо до истината. Всъщност докато всеки от нас върви към една и съща крайна дестинация от различна посока, то за някои разклоненията по пътя сякаш са нужни за да ни позволят да узнаем без сянка на съмнение, когато достигнем края на пътуването.

The post Религия и духовен път appeared first on Пространство за размисъл.

Идеята е не просто да подхождаме философски или чисто интелектуално към темата за щастието, а да бъдем прагматични. Сякаш все повече и повече, на лично и колективно ниво, сме все по-неуспешни в общото търсене, което всички имаме. Нашият личен стремеж към щастие сякаш влиза в противоречие със стремежа на другите. Като че ли тези стремежи са взаимоизключващи се и съперничещи един с друг. Постоянно се борим да си проправим път към щастието, но сякаш не успяваме. Дори хората притежаващи богатство, слава и власт, които могат по един или друг начин да наложат възгледите си върху другите, сякаш не са истински щастливи.

Защо е така? Защо щастието изглежда толкова недостижимо?

Може би неуспехът ни не се дължи на обстоятелствата или хората. Изглежда има нещо погрешно в основата на идеята ни за щастие, което подкопава усилията ни от самото начало.

Какво (не) е щастие?

Това, което е изложено в следващите редове, не е задължително нещо ново, нещо което ще чуете за пръв път. Започвайки обаче с някои основополагащи и до голяма степен подлежащи на проверка истини и позволявайки им да попият, може да получим насока къде допускаме съществена грешка.

– Щастието не е нещо солидно или конкретна характеристика, на който и да е предмет, обстоятелство или личност. То е вътрешно, психологическо или умствено състояние, което преживяваме.

Въпреки, че повечето хора биха се съгласили с горното разграничение, на практика по някакъв начин в живота сякаш търсим щастие в придобиване на вещи, привличане на хора и постигане на обстоятелства сякаш те притежават някакво неизменно качество свързано с щастието, което можем да задържим. Всички тези външни неща могат да бъдат стимули за преживяване на щастие, но сами по себе си не притежават такава характеристика.

Защо е важно това разграничение? Ако нагласата на ума ни към външните обекти е това, което преживяваме като щастие и умът ни постоянно преминава между различни настроения, мисли, фантазии и т.н., то не е възможно да бъдем трайно щастливи на базата на външни феномени защото не е възможно завинаги да фиксираме ума си върху който и да е обект с една и съща нагласа.

Без значение колко може да обичате вкуса на сладолед, не е възможно винаги да ви е под ръка в хладилника, но дори да го имате, то апетитът ви към него неминуемо ще се изчерпи. Това, което ви остава е да се насочите към друг обект на щастие.

Всичко в реалността ни, включително ние самите, е динамично и постоянно променящо се. Променят се физическите ни тела, личността ни, интересите ни, нещата, които харесваме и не харесваме, и всичко с което влизаме в контакт също се променя.

Ако и ние, които възприемаме даден външен обект и самият обект са променят постоянно, то дори да има момент, в който да си пасваме един с друг по идеален начин, момент на перфектно балансирано взаимодействие, то не е възможно да останем в този миг завинаги изпитвайки неизменно чувство на щастие. До каквото и да се докоснем, не можем да го задържим.

Една по-здравословна нагласа

Кой тогава е „постоянният“ елемент в живота ни? Коя е характеристиката, която е винаги налице в съществуването ни? Изглежда, че единствената постоянна величина е самата промяна. Ако наистина осъзнаем и приемем тази истина, можем да се откажем от безполезното преследване на „нещо“ (без значение какво), с погрешното убеждение, че то би ни направило и поддържало щастливи завинаги. Единствената солидна основа на щастието бива положена с култивирането на вътрешна нагласа да приемаме, ценим и да се наслаждаваме на вечно течащата промяна вътре и около нас.

Теорията разбира се едно, а на практика е съвсем различно и не задължително нещо лесно. Има начини, има пътища и техники за постигане на това. Но дори само размишлявайки върху това, можем да се отпуснем малко по малко, освобождавайки се от енергията на борба за външни постижения.

Освобождаването от личното напрежение е стъпка към намаляване на напрежението в общуването ни с останалия свят. Ако някой вярва в идеята за щастие основано на външни обстоятелства и възможността да ги задържи и да е щастлив завинаги, то животът му се превръща в безкрайна гонитба и разочарования.

Ако от друга страна, липсва тази илюзия, няма и толкова много драма. Не бихте се карали с колегата си в работата във връзка с повишението на единия или другия – просто защото ще знаете със сигурност, че в основата си това постижение идва и си отива като всичко останало и не може генерално да разреши каквото и да е.

Не само заради нас самите…

Идеята е, че каквото и проблеми да имаме в настоящата ни житейска ситуация, в личните ни взаимоотношения с другите или дори във връзка с глобални събития, първата стъпка, която следва да предприемем е да изградим здрав вътрешен свят и нагласа. Без да имаме поне някакво ниво на вътрешна хармония и лекота като индивиди, единственото, което можем да пренесем във външния свят е тази липса, създавайки още повече объркване и напрежение. И досега сме правили това много успешно.

Вътрешната ни хармония не е само „лична работа“, защото тя има последици. Ако я построим върху реалистична и солидна основа, в действителност проявяваме грижа не само към себе си, но и към останалия свят. Както казва един голям духовен учител в своите беседи „За да достигнеш, което и да е число, винаги започваш от едно“. Всеки индивид е числото едно, малката, но неразделна част от голямата картина. Усъвършенствайки частта, усъвършенстваме цялото.

The post Всичко е в името на…щастието appeared first on Пространство за размисъл.

От гледна точка на всеки индивид – животът е единствено това, което той възприема. В този смисъл животът не е „нещо“ – той е поток на възприятие. Това е единствената истина подлежаща на лична проверка – когато възприятието изчезне, изчезва и живота – буквално. Нещо може да съществува или не извън индивидуалното ни възприятие, но това е просто предположение, не истина подлежаща на проверка.

Горният увод цели да насърчи обръщане към собствената ни житейска опитност (вместо позоваване на външен източник) в опит да идентифицира същностната характеристика на живота, аспектът който е в сърцевината му.

Поредица от самостоятелни моменти, а не времева рамка

В моментът, в който възприемаме нещо, ние не възприемаме друго. Докато имаме възприятие за цвете, нямаме възприятие за дърво. В следващия миг възприемаме дърво и не възприемаме цвете. Без значение, колко много неща възприемаме в един и същ конкретен момент, на практика в този момент ние не възприемаме всичко останало. Всеки единичен миг на индивидуално възприятие е животът в неговата цялост в този конкретен миг. В момент в който сме гневни – покоят не е част от живота и обратно.

Неповторим, прелитащ и никога точно същия

Нито един миг на възприятие не може да замръзне или да остане с нас продължително – неизбежно бива заменен от следващ. Нито един миг на възприятие, не е точно същият като който и да е предишен или който и да е бъдещ. Макар по-общо да можем да кажем, че сме преживявали определено чувство много пъти, ако се замислим истински, това наистина ли е така? Когато ядем ябълка, усещаме ли я точно толкова сладка или кисела, колкото предишния път? Всъщност, когато преживяваме „сега“, „преди“ вече не е част от живота и можем да сравняваме единствено от позиция на спомена, а не с действителните преживявания.

Бидейки низ от индивидуални, неповторими и непрекъснато променящи се моменти на възприятие, една от същностните характеристики на живота е непостоянството или промяната.

Какво значение има това за нас на практическо ниво?

Ако честно анализираме мотивите си, причините, нагласата в нещата, които правим – изглежда че през цялото време се борим да постигнем някакъв „идеален“ живот. Живот, в който след това да можем да се вкопчим и да имаме гаранция, че ще го съхраним така…завинаги. Имайки тази нагласа, ние по същество се съпротивляваме на самата същност на живота. Макар и на интелектуално ниво да разбираме и приемаме непостоянството и промяната, страдаме заради психологическата съпротива и бягство от реалността й.

Казано просто – всички трудности в преживяването на живота ни, се свеждат до нашата неспособност или по-скоро нежелание да бъдем „реалисти” по отношение на него. Докато начинът ни на мислене стане достатъчно зрял за да приеме истински непостоянството и промяната, то каквото и да правим неизбежно ще се случва в режим на съпротива, усилие, борба и следователно единственото, което може да ни донесе е неудовлетворение и страдание под една или друга форма.

The post Отричане на същността на живота appeared first on Пространство за размисъл.