На пръв поглед, този въпрос може да изглежда несъществен. Ако помислим например за ползите от отказване на пушенето, поне една такава полза е очевидна – подобряването на здравословното състояние на пушача като резултат. Такъв най-често е случаят с навици възприемани като негативни и обикновено не ни е нужно да мислим много за да се убедим по отношение на тях.

Не такъв е случаят обаче, когато става въпрос за положителни или неутрални навици. Защо да се тормозим да отказваме първите вместо да ги възпитаваме? Защо бихме положили усилия да се освободим от вторите вместо да продължим да живеем с тях? Всъщност нужно ли е да търсим изобщо отговори на тези въпроси?

Вярвам, че е нужно. Защото каквито и избори да правим в живота си независимо дали осъзнати или неосъзнати, в тяхната основа винаги стои някакъв мотив. Колкото повече действаме от позиция на осъзната мотивация, сякаш толкова по-фокусирани и последователни сме в усилията за постигане на целите ни. В този смисъл, да имаме ясен мотив в ума си може да е от ключово значение за решимостта ни да се справим с някой навик.

Горните въпроси могат разбира се да имат множество отговори и много от тези отговори ще са често приложими единствено по отношение на конкретен навик.

Сякаш има обаче поне една фундаментална причина, поради която човек стремящ се към самоусъвършенстване трябва да е готов да скъса с повечето си, ако не с всички свои навици. Преди да стигнем до нея, нека да дадем дефиниция на понятието „навик“.

В настоящия контекст, навик означава модел на поведение или ментална нагласа, която се проявява автоматизирано. Макар някои навици да изглеждат като повтарящи се модели на „действие“, на някакво по-дълбоко ниво всички те сякаш са „реакции“. С други думи, те са повтарящ се начин на реагиране спрямо ситуации и обстоятелства, които биват възприемани като еднакви с такива, които сме преживявали в миналото.

Обърнете внимание на формулировката „биват възприемани като еднакви“ използвана по-горе (предполагаща субективна характеристика) вместо „са еднакви“ (означаваща действителна еднаквост). Самата природа на реалността и цялото ни преживяване, е че никога не може да съществува момент, който е точно същият като минал момент във всеки един свой детайл. Привичната реакция автоматично допуска „еднаквост“ на ситуацията, която никога не е налице. Разликите, колкото и да са малки, вече загатват защо привичните модели като форма на реагиране може би са фундаментално погрешни.

На първо място, поведение което е било подходящо в предишен случай, може да не е подходящо въобще или поне не най-подходящо поради леко различните детайли в цялостната ситуация днес.

Още повече връзката е двупосочна и самоподържаща се – от една страна действаме по същия начин, защото възприемаме привидно еднаква ситуация, а от друга страна самият повтарящ се модел на поведение сякаш ни убеждава още повече, че ситуациите наистина се еднакви.

Когато се озовем за пръв път в дадени обстоятелства, ние обикновено сме по-внимателни и съзнателни в реакцията си. С течение на времето развиваме чувство на познатост с тези привидно еднакви обстоятелства. Отпускаме се и действаме автоматизирано губейки остротата на осъзнаването, която е била налице при първия контакт.

В обобщение, привичните модели ни пречат да преживяваме ситуациите като нови, свежи и уникални, каквито те по своята същност са.

Дори да не беше такъв случаят и ситуациите да бяха фундаментално еднакви, действието по навик пак би съдържало недостатък от една конкретна гледна точка – реагирайки по повтарящ се начин, ние пропускаме възможността да сме креативни. Пропускаме възможността да изпробваме различни начини, различни подходи и различни решения. Губим чувството на предизвикателство и свежест в собственото си субективно преживяване на реалността.

Да бъдем свободни от навици означава да си позволим да видим по-голямата картина по по-цялостен начин. Защото всеки път, когато попаднете в ситуация и нямате предварително изработена реакция, ви остава само една възможност – да преминете през нея преживявайки я като за първи път.

The post Защо да се откажем от навик? appeared first on Пространство за размисъл.

Мотивацията като двигател за действие функционира на много нива и това да имаме един единствен мотив е единствено временно състояние. Непрекъснато и често автоматично променяме перспективите си докато превключваме между различни действия. Очевидно е например, че се събуждаме сутрин и отиваме на работа с идеята да изкараме прехраната си. След това вечерта излизаме и пием бира с приятел мотивирани от нуждата от приятен разговор. Ако бихме могли да си представим напълно спиране на осъзнатите и подсъзнателните ни мотиви, това би означавало да останем в неактивно, статично състояние на съществуване. На практика обаче, това почти никога не се случва.

Придържайки се към горните обяснения е логично да очакваме, че по подразбиране би следвало да има пълно съответствие между мотив и действие т.е. ако е налице мотивът, би последвало и действието. За съжаление нещата не винаги са толкова прости. Сигурен съм, че всеки може да се сети за осъзната цел или желан резултат (т.е. мотивът е налице), който обаче под никаква форма не е подкрепен от действие за постигането му.

Бихме могли да допуснем, че може би връзката между действие и мотивация е еднопосочна и че всяко действие има в основата си мотив, но не всеки мотив задължително поражда действие. Но може би едно по-логично обяснение е, че единствената причина да не предприемем действие във връзка с даден мотив, е съществуването на друг по-силен мотив с обратен знак.

Това ни връща на въпроса за множеството нива на мотивация, които вече споменахме и застъпването на различни мотиви, които в зависимост от интензитета си създават нетен ефект и предопределят дали да действаме или не. Желанието за постигане на дадена цел влиза в конфликт с липсата на воля за действие. Това може да е замаскирано под каквато и да е форма като типичната е да се намират всякакви „съществени причини“ за отлагане ден след ден. И макар отчасти облекчени от извинението, което си намираме, доколкото резултатът продължава да бъде желан ние продължаваме да имаме вътрешен конфликт знаейки, че не се приближаваме към този резултат.

От мотивация към действие

С оглед по-горното стигаме до по-практичен въпрос. Как да се мотивираме достатъчно за да се задействаме по отношение на даден желан резултат?

Един от възможните подходи е да се опитаме да открием и премахнем мотивите, които влизат в противоречие с целта ни, така че да достигнем до положителна „нетна мотивация“, която би ни дали нужния подтик. Този подход обаче, сякаш не е толкова лесен. На първо място както вече споменахме, налице са съзнателни и несъзнателни мотиви като последните не се откриват толкова лесно. На второ място, потенциално многото неутрализиращи се един други мотиви създават несигурност колко от тях бихме могли да открием.

При тези трудности бихме могли да потърсим друго разрешение. Вместо да се фокусираме върху множеството вече съществуващи контра-продуктивни мотиви, бихме могли да насочим усилията си към това да развием или формирам нов мотив, който е достатъчно силен за да създаде положителен нетен резултат, не чрез намаляване на „отрицателната“ страна, а чрез увеличение на „положителната“.

Може би тук е мястото да отбележим, че в някои случаи не е задължително нужно да се мотивираме към действие. Това е особено валидно, когато желаният резултат е външен. Така например, вместо сам да си поправите оградата, бихте могли да платите на някой да го направи вместо вас. Дори по отношение на външните резултати обаче, не винаги е възможно да минем без лични усилия.

Мотивацията и личната трансформация

Когато става въпрос за каквато и да е форма на лична трансформация, няма изход. Доколкото желаният резултат е нужно да се случи в самите вас, никой и нищо не може да ви отнеме този товар – или действате или не получавате резултата. Въпреки, че мотивационният механизъм функционира на вътрешно ниво, той може да бъде задействан (и всъщност точно това става през повечето време) от външния свят.

Подходящ е примерът когато избирате да отидете във фитнеса вместо да тренирате вкъщи. Ако някога сте опитвали и двата начина вероятно бихте се съгласили, че един от плюсовете на фитнес залата е, че цялостната ѝ атмосфера и хората, които се потят наоколо от физическо натоварване, подсъзнателно действа като стимул за вашата собствена тренировка. От друга страна вкъщи е много по-трудно да останете фокусирани намирайки всякакви незначителни извинения да се оставите на мързела.

Когато подходящият стимул не е пред очите ви, винаги можете да се огледате наоколо. Съществуват много подходи, много начини и много стимули, които са подходящи за различни характери. Някои от тях могат да включват напътствия стъпка по стъпка от страна на ментор, други могат да залагат на „моркова и тоягата“ оставяйки на вас да отработите детайлите.

В крайна сметка винаги остава за всеки сам да избере начина, който най-добре подхожда на личната му ситуация.

The post Мотивацията е нещото, което подтиква към действие appeared first on Пространство за размисъл.

Например склонността да сме прекалено пасивни във връзките си може да бъде също толкова разрушителна това да сме прекалено властни. Повечето емоционалност може да е пречка за рационалните ни преценки като например ни прави слепи за факта, че тези които са ни скъпи може би се възползват от нас. Списъкът може да бъде продължен още и още.

Не става въпрос обаче за това дали дадено наше качество е „добро“ или „лошо“ само по себе си, а по скоро да се подчертае значимостта по принцип на всички онези преобладаващи наклонности, които оформят това, което наричаме „моят характер“.

От казаното по-горе следват други въпроси. Ако характерът ни е толкова важен елемент от живота ни, дали той е нещо пластично, подлежащо на модифициране чрез целенасочено обучение и усилия? Или е нещо, което трябва да приемем като даденост? Дали е комбинация от умствени наклонност и нагласи, които по някакъв начин сме натрупали през живота си, често без дори да го осъзнаваме? Приковани ли сме към тези натрупвания и трябва ли да приемем за истина, че всяка евентуална промяна във вече съществуващата структура на характера ни просто се случва от само себе си в резултат на обстоятелствата ни и не можем да направим нищо по въпроса?

Какво представлява характерът в крайна сметка?

Много хора сякаш смятат, че характерът е нещо фиксирано. И следователно няма смисъл дори да разсъждават над това – по един или друг начин той се е формирал и вече е неразделна част от нас. Поради това, най-доброто нещо, което можем да направим е да се научим да живеем с него такъв какъвто е, приемайки и чертите, които харесваме, и тези които мразим. Това убеждение проличава ясно, когато толкова често хора обясняват поведението си със заявления от рода на „Просто съм такъв“.

Това, което много хора пропускат да разберат (или избират да пренебрегнат), е че самото убеждение, което имат относно своя характер като фиксирана структура, е част от същата тази структура. В действителност именно системата на убеждения на първо място е един от градивните елементи формиращи характера ни. Това е подобно на работник, който сам е участвал в строителството на една сграда и въпреки това е убеден, че сградата някак си винаги е съществувала от само себе си и винаги ще съществува. В крайна сметка, всяко приемане на дадено убеждение, дори самото убеждение, че е невъзможно да променим характера си, вече е емпирично доказателство за обратното – че промяна е възможна. Защото приемането на каквото и да е ново вярване или идея само по себе си е промяна на умствената ни конфигурация.

От момента, в който се родим през целия си живот преминаваме през различни ситуации и биваме (често незабелязано) повлияни от тях. Попадането в дадена ситуация поражда реакция. Повтарящите се реакции с течение на времето повлияват на възприятието ни за реалността. В опитностите си развиваме определени вярвания относно реалността – като например, каква е или каква искаме да бъде. Веднъж формирали убеждения, които са достатъчно затвърдени, те подсилват повтарящите се модели на поведение, които считаме за подходящи спрямо възприеманата от нас реалност. Поведението и нагласите ни влизат в режим подобен на автопилот, при който просто действаме от позицията на автоматично допускане, че знаем „какво ще проработи най-добре“ в дадената ситуация и просто го правим.

Следователно крайното заключение е, че характерът ни е натрупване на привички и модели. Обратният процес, макар и не задължително лесен, е възможен – връзваш възел и после можеш да го развържеш.

Някои хора може да не харесат особено идеята за трансформация на характера. В крайна сметка дори когато не го харесваме, той все пак е по-лесният път. Можем удобно да бъдем „жертва“ на реалността, когато тя влезе в противоречие с предварително изградения ни ментален свят, свободни от товара да поемем отговорността за това, което сме и превръщането ни в това, което искаме да бъдем.

Крайното послание на тази статия не цели да убеждава, който и да е какво да прави или да не прави, а че винаги имаме повече от една възможност, която да изберем – да се променим или да останем такива каквито сме.

The post Приковани ли сме към това, което сме? appeared first on Пространство за размисъл.

За начало в настоящия текст ще дефинираме щедростта в по-широк смисъл като акт или нагласа на даване. Има се предвид щедростта не единствено в материално или финансово изражение. Щедростта е по-скоро нагласа на готовност и желание да дадем без да изискваме или очакваме нещо в замяна.

Представете си една обикновена ситуация, в която пиете сутрешното си кафе в квартала и на съседна маса седи човек с тъжно изражение. Не знаете нищо за този човек, не изпитвате каквото и да е лично привличане, интерес или любопитство към него. Нямате каквато и да е лична причина. Просто защото той е тъжен, а вие сте се оказали там, решавате да седнете при него и да се опитате да го ободрите. Щедростта може да е нещо точно толкова просто и обикновено.

„Какво печеля аз?“

Връщайки се на въпроса за ползите може да изглежда, че сякаш има противоречие. От една страна дефинирахме щедростта като даване без изисквания или очаквания. От друга страна твърдим, че щедростта е от полза и за този, който дава. Как се съвместяват тези идеи? Отговорът на този въпрос е свързан с психиката ни.

Какво е необходимото предварително условие за да можем да дадем? Първо, не можете да дадете нещо, което усещате, че не притежавате. Второ, можете да си позволите да дадете единствено онова, което усещате, че притежавате в достатъчно количество. И още повече, какво означава „достатъчно“? Това е напълно субективно и може да бъде определено единствено от гледна точка на индивидуалното възприятие.

Точно тази нагласа, че имаме достатъчно, е нещото, което е тясно свързано с личното чувство на щастие, хармония и благоденствие. И обратно – усещането, че нямаме достатъчно или нагласата на бедност, е в основата на стреса, неудовлетворението и дори депресията. Възприятията и умствените нагласи, обаче, могат да бъдат съзнателно променяни и това е нещото, което автоматично печелим когато проявяваме щедрост под каквато и да е форма. Проявявакйки щедрост пак и пак, ние утвърждаваме пред себе си „Аз имам достатъчно и поради тази причина мога да споделя с останалите, защото пак ще ми остане достатъчно“.

Някои традиционни духовни учения и ню ейдж учители говорят за Законът на Привличането или казано по-просто – „получаваш това, което излъчваш“. Когато си щедър, щедростта се връща към теб. Когато си добър към другите, резултатът е, че другите са добри към теб.

Не е нужно обаче да вярвате в подобни метафизични твърдения. От чисто психологическа гледна точка субективното чувство на изобилие, което активно упражнявате когато проявявате щедрост, ще ви помогне да бъдете в по-голяма степен в мир със себе си, защото личното преживяване, което наричаме „моят живот“ не е нищо друго освен субективно възприемане на реалност, която само изглежда като външна и обективна.

The post Нагласата на щедрост и нейните психологически ползи appeared first on Пространство за размисъл.