От гледна точка на всеки индивид – животът е единствено това, което той възприема. В този смисъл животът не е „нещо“ – той е поток на възприятие. Това е единствената истина подлежаща на лична проверка – когато възприятието изчезне, изчезва и живота – буквално. Нещо може да съществува или не извън индивидуалното ни възприятие, но това е просто предположение, не истина подлежаща на проверка.

Горният увод цели да насърчи обръщане към собствената ни житейска опитност (вместо позоваване на външен източник) в опит да идентифицира същностната характеристика на живота, аспектът който е в сърцевината му.

Поредица от самостоятелни моменти, а не времева рамка

В моментът, в който възприемаме нещо, ние не възприемаме друго. Докато имаме възприятие за цвете, нямаме възприятие за дърво. В следващия миг възприемаме дърво и не възприемаме цвете. Без значение, колко много неща възприемаме в един и същ конкретен момент, на практика в този момент ние не възприемаме всичко останало. Всеки единичен миг на индивидуално възприятие е животът в неговата цялост в този конкретен миг. В момент в който сме гневни – покоят не е част от живота и обратно.

Неповторим, прелитащ и никога точно същия

Нито един миг на възприятие не може да замръзне или да остане с нас продължително – неизбежно бива заменен от следващ. Нито един миг на възприятие, не е точно същият като който и да е предишен или който и да е бъдещ. Макар по-общо да можем да кажем, че сме преживявали определено чувство много пъти, ако се замислим истински, това наистина ли е така? Когато ядем ябълка, усещаме ли я точно толкова сладка или кисела, колкото предишния път? Всъщност, когато преживяваме „сега“, „преди“ вече не е част от живота и можем да сравняваме единствено от позиция на спомена, а не с действителните преживявания.

Бидейки низ от индивидуални, неповторими и непрекъснато променящи се моменти на възприятие, една от същностните характеристики на живота е непостоянството или промяната.

Какво значение има това за нас на практическо ниво?

Ако честно анализираме мотивите си, причините, нагласата в нещата, които правим – изглежда че през цялото време се борим да постигнем някакъв „идеален“ живот. Живот, в който след това да можем да се вкопчим и да имаме гаранция, че ще го съхраним така…завинаги. Имайки тази нагласа, ние по същество се съпротивляваме на самата същност на живота. Макар и на интелектуално ниво да разбираме и приемаме непостоянството и промяната, страдаме заради психологическата съпротива и бягство от реалността й.

Казано просто – всички трудности в преживяването на живота ни, се свеждат до нашата неспособност или по-скоро нежелание да бъдем „реалисти” по отношение на него. Докато начинът ни на мислене стане достатъчно зрял за да приеме истински непостоянството и промяната, то каквото и да правим неизбежно ще се случва в режим на съпротива, усилие, борба и следователно единственото, което може да ни донесе е неудовлетворение и страдание под една или друга форма.

The post Отричане на същността на живота appeared first on Пространство за размисъл.