От една страна, мерките предприети от националните правителства и света като цяло, по същество вкараха обществото в режим на функциониране непознат в живота на голяма част от нас.
Неща, които много хора изобщо не биха допуснали за възможни в ежедневието си, станаха не просто факт, а норма. Домът се превърна в място за работа. Нещо толкова просто като излизането навън стана обект на правила и регулации. Семействата и партньорите започнаха да прекарват почти цялото си време заедно (с всички плюсове и минуси за междуличностните им отношения). Темата за смъртта и умирането се превърна в централен фокус на вниманието ни. Всеки кихащ или кашлящ непознат на улицата се превърна в смъртна заплаха. Един от най-базовите биологични аспекти на съществуването ни – дишането – се превърна в обект на регулации с повсеместното въвеждане на изискване за носене на маски.

Но оставяйки настрана външното изражение на последиците от Ковид-19, ако прочетем „между редовете“това което се случи, ще открием неща, процеси и нагласи в обществото, които по никакъв начин не са нови, а отдавна съществуващи. Съществуващи, но замаскирани – или притъпени съзнателно или несъзнателно игнорирани. Голяма част от нещата, които (ако бъдем честни) открихме за себе си като общество от гледна точка на социалния ред, нормите на общуване и взаимоотношенията ни с околните, се оказаха не особено приятни.

Изложените по-долу размисли и наблюдения са от по отношение най-вече на това, което може да бъде наречено „западен модел на общество“, с неговите основополагащи ценности и парадигма, които са едновременно резултат от, но и причина за начина, по който западните общества преживяват и реагират на обстоятелствата свързани с Ковид-19.

Общества основани на фалш и принципи „на хартия“

От десетилетия западната цивилизация на спира да се гордее с претенциите си за спазване на фундаментални човешки права. Принципи като демокрация, солидарност, толерантност към различията са неразделна част от начина, по който Западът вижда сам себе си и имидж който натрапчиво проектира към всички други култури и нации. Не говорим само за претенциите на дадена нация/държава в нейната цялост. Средностатистическият човек искрено си вярва (и убеждава сам себе си), че е носител на тези ценности. В мненията си той би подкрепил военни действия за отхвърляне на някой „диктатор“ в страна на другия край на планетата за да „позволи достойно и свободно съществуване на местното население“ например. Той уважава правото на лично мнение, на свободно изразяване и т.н. …. поне на думи.

Така ли е обаче наистина? Истинският тест за нравствено-ценностната система на един индивид или общество е когато се озове в ситуация, в която (не)прилагането на тези принципи на практика има пряко отношение към собственото му съществуване и функциониране. Ако сме „против“ смъртното наказание например, дали бихме поддържали тази позиция спрямо убиец на наш роднина? Ако сме „за“ смъртното наказание, дали бихме го отстоявали, ако нашето дете се окаже със смъртна присъда?

Какво се случи в условията на Ковид-19?

• Солидарността се оказа мит

Всяка страна започна да се спасява поединично.
Допреди свободната търговия с лекарствени и предпазни средства изведнъж стана обект на ограничения. Вместо мерки насочени към улесняване на доставянето на продукти от първа необходимост към най-пострадалите региони, всички страни започнаха да се презапасяват. Беше изнесена информация за случай, при който 200 хил. маски поръчани от една западна страна, без наличие на каквото и да е правно нарушение, са били конфискувани в полза на друга такава единствено по усмотрение на последната, която просто решила, че има нужда от тези маски. Международни спогодби и регламенти в областта на международната търговия между страни претендиращи да функционират в условия на законов ред и правила се оказаха напълно пренебрегнати. В рамките дори на ЕС (замислен като по-тясно свързана общност от държави водени от общи принципи и интереси), имаше страни, от които не можеш да си поръчаш за доставка в друга държава нещо толкова просто като витамини.

• Толерантността се оказа мит

Хората се разделиха на вярващи и невярващи в съществуването на Ковид, на „за“ и „против“ мерките на правителствата, на уплашени до смърт и не толкова уплашени или дори откровени непукисти. И докато самото наличие на различни мнения и вярвания е напълно в реда на нещата, изведнъж се оказа, че едните отричат правото на другите. В междуличностните си общувания и в социалните мрежи, хората започнаха да са карат и мразят едни други, да осъждат противоположната позиция и да изискват от всички, които виждаха ситуацията по различен начин. Започнаха да настояват, че другите трябва да възприемат тяхната гледна точка, че трябва да реагират на ситуацията според техните виждания.

Типичен пример за това са маските. Оставяйки настрана въпроса дали и доколко маските са ефикасно средство срещу Ковид, толерантността с която парадираме, би следвало да ни накара да поемем отговорност единствено за собствения си избор и да оставим правото на другите да направят същото. Ако аз считам, че за мен е полезно да нося маска, всеки друг има правото да прецени, че за него не е полезно или дори вредно. Понятия като „правилно“ или „неправилно“ са неприложими към автентичната толерантност. Правото на един да диша през филтър, не е равносилно на това да отрича правото на друг да диша свободно. Същото започва да се наблюдава отскоро и във връзка с ваксините, където по различни начини (на този етап все още не със законова принуда) хората биват подтиквани да се ваксинират без личното им мнение относно ефикасността и безпоасността на ваксините да е от каквото и да е значение.

Общества парадиращи с толерантност към различни по-несъществени признаци като сексуална ориентация, етническа принадлежност и т.н, по най-безцеремонен начин отказаха толерантността към индивида да диша както сам сметне за добре с оглед собствените му виждания какво е здравословно, а може би в скоро време (във връзка с ваксините) – да може да избере какво да влива или не в собственото си тяло.

• Демократичните принципи се оказаха мит

Биологичното право и нужда да диша на средностатистическия човек се оказаха обект на административна диктатура от страна на правителства и чиновници, които (оставяйки настрана функционирането им като колективни органи) са просто индивиди ограничени от собствените си субективни виждания, страхове и пристрастия към една или друга гледна точка. И на тези индивиди, със сляпото и безкритчно приемане от масата от хора, бива позволено да се намесват в най-фундаментални биологични аспекти на съществуването ни.

The post Ковид-19 и обществото appeared first on Пространство за размисъл.

Може би обаче, истинската значимост на това събитие не е фактическата му страна, а начинът по който цивилизацията минава през това преживяване. В тази и няколко следващи публикации, основният фокус няма да бъде за това какво е вирусът, колко е смъртоносен или заразен, откъде се е появил и т.н. (макар, че тези въпроси няма как да бъдат избегнати напълно като основа за по-нататъшен размисъл). Вместо това ще се опитаме да отговорим как и защо преживяването ни на тази ситуация е точно такова каквото е и защо е (може би) по-различно от други подобни. Защо сме толкова „разтърсени“ на лично и колективно ниво.

Да започнем с нещо базово. Това, което ще напиша по никакъв начин не цели да омаловажава, който и да е аспект на ситуацията, а да подчертае факта, че характеристиките на тази ситуация сами по себе си не са нещо „невиждано и нечувано“, че сме се сблъсквали с подобни ситуации и преди.

Вирусът е…просто още едно заболяване

От научна гледна точка всеки вирус, бактерия или каквато и да е друга форма на заболяване могат да бъдат изучавани и описвани по най-различни начини, с най-различни особености и характерни черти (напр. симптоми, начин на заразяване и т.н.).

На ниво преживяване обаче, коронавирусът както и всеки друг болестотворен организъм и дори самият процес на остаряване, в крайна сметка се свеждат до едно и също нещо – нарушаване на нормалното функциониране на тялото ни, временно или трайно, което само по себе си или в комбинация с други причините може в крайна сметка да доведе до окончателното му спиране.

На практика каквито и идеи да имаме за вируса, дали го възприемаме по различен начин, дали се страхуваме от него по-малко или повече няма абсолютно никакво значение – той е просто още един спътник като много подобни на него, които са около нас от самото ни раждане. Без значение дали ги виждаме, дали им обръщаме внимание, тези спътници – всички възможни причини за влошаване на здравето ни и евентуалната ни смърт са около нас и винаги са били.

Коронавирусът не ни поставя в никаква принципно нова ситуация, нищо „ново“, което преди го е нямало. Единствената разлика е, че при създалите се обстоятелства ни се налага да гледаме спътника в очите, а не че преди го е нямало. Възможността да се разболеем от която и да е болест, знайна или незнайна, възможността да бъдем погубени физически по всяко време и по всякакъв начин – никога не сме били свободни от това и никога няма да бъдем дори само за част от секундата. Вирусът не ни прави по-смъртни отколкото сме били, а просто ни напомня, че винаги сме били такива.

Целта на горния кратък увод в темата за коронавируса е да отхвърли или поне да смекчи възпримането ѝ като някаква „обективна“ и независеща от нас ситауция, на която сме безпомощни жертви. Както и с всяко друго нещо в живота, всичко се свежда до възприятията ни.

Следва продължение…

The post Преживяването Ковид-19 и нещата, на които ни учи appeared first on Пространство за размисъл.

Нужди на тялото или нужди на ума?

В корените си моделът е основан на материалистична/потребителска нагласа, която приема, че безкрайно нарастващото притежание и консумация на материални блага е пътят към благосъстояние и щастие. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, това което ще открием е, че отвъд определени непосредствени нужди за оцеляването на физическото тяло, материализмът е просто начин да забавляваме ума или психиката си.

Доколкото умът или психиката са нематериални, те няма как на практика да извлекат полза от материални притежания. Отвъд естествените физически нужди, всички материални притежания могат да ни носят наслада и удовлетворение единствено като идея, а не като нещо физически полезно. Физически можете да носите само един чифт дрехи в даден момент и можете да намирате удовлетворение единствено в мисълта за гардероб пълен с дрехи в дома ви. След като се нахраните добре на вечеря, може да се насладите единствено на идеята, че има още храна на масата.

В този смисъл, ще се отнася до ума, то постоянното желание за все по-голямо материално изобилие по никакъв начин не е нещо присъщо на природата му. Той може (и е бил) научен да намира наслада в него по същия начин, по който може да бъде приучен да намира наслада, в която и да е друга идея. Допускането, че хората имат естествена склонност към придобиване на още и още материални блага по никакъв начин не е подкрепено от солидни и неоспорими доказателства.

Помислете си за маркетинговата индустрия. Ако материалистичната нагласа беше естествена, защо е нужна изобщо цялата тази индустрия? Тя съществува единствено за да манипулира хората да вярват, че се нуждаят от продукт, който често не им е нужен. Използват се сложни техники да ви подлъжат да купите например смартфон с функционалности, които никога не използвате или нов телевизор с няколко милиона цвята, които окото не средностатистическия човек никога не би различило.

Тънкости зад кулисите

Що се отнася до производството, макар да имаме все по-модерни продукти, те сякаш са все по-малко издръжливи и това не е случайно. Усъвършенстването на жизнените цикли на продуктите и прогресът в технологичното познание отвориха нови възможности пред неутолимата алчност на корпорациите. В наши дни използваемостта на един продукт може до голяма степен да бъде „предварително програмирана“

Чудили ли сте се защо електронните ви устройства често започват да отказват скоро след като е изтекла гаранцията им? Защо формата на захранването за мобилни устройства често бива променяна от производителите? Имате ли телевизор, който сте закупили преди 7 години, който е надживял 2 или 3 базирани на „най-съвременните технологии“? Много от тези неща (ако не всички), са заложени в дизайна, при който производителят има за цел да ви накара да купувате същия продукт отново и отново вместо да се опитва да задоволи нуждата ви по дълготраен начин.

Можем да приведем и други доводи (и съм сигурен, че всеки от нас може да намери доказателства от личния си опит). Въпросът е в това, че по много начини материалистичната/потребителска нагласа е нещо, което сме били научени да приемем и е грижливо поддържано. Тя не е нещо присъщо на природата ни.

Следователно целият икономически модел основан на идеята за ненаситни нужди на човешкото същество по никакъв начин не може да бъде утвърждаван нито като единственият възможен нито като най-добрият модел. Всъщност в първоначалния си вид възникващата научна дисциплина икономика е била повече опит за разбиране на базовата логика в икономическите взаимодействия. В наши дни тя сякаш е фокусирана върху това да ни внуши какви те трябва да бъдат.

(Не)съзнателна подкрепа на промяната

На първо място, на лично ниво трябва да направим преоценка на това какво наистина е ценно в живота за нас самите.

Наистина ли се нуждаем от всички неща, които купуваме? Купуваме ли защото имаме нужда или просто следваме тенденцията? Работим ли повече отколкото всъщност бихме искали за да си купуваме неща, от които всъщност не се нуждаем? Има ли други неща, които ни носят повече чувство на удовлетворение и които по никакъв начин не са свързани с купуването и притежаването на вещи? Можем ли да работим по-малко, да харчим по-малко и да имаме повече време да правим нещата, които наистина обичаме? Когато купуваме повече по-близо ли сме до удовлетворение от нещата, които имаме или всъщност откриваме, че искаме все повече?

Изглежда, че една от причините икономическият модел да се проваля в наши дни е, че повече хора започват да си задават подобни въпроси. Може да е просто под формата на някаква несъзнателна нотка на съмнение, но е налице. Догадка, че има нещо фундаментално погрешно и нездравословно в материалистичния манталитет. Догадка, че постоянното желание за повече ни натоварва, а удовлетвореността от по-малко ни отпуска.

Колкото по-очевидна е тази констатация, сякаш толкова повече хората откриват, че всъщност не се интересуват от приоритетите в живота, към които дълго са се придържали. Появява се интуитивно прозрение, че отвъд посрещането на определени естествени нужди, преследването на материални притежания и непрестанно консуматорство е форма на лудост. Те усложняват живота ни вместо да го опростяват.

Такива хора все по-малко поддържат системата в изборите си. Вътрешната турбуленция и неспокойствие в резултат на смътното (или понякога очевидно) неудовлетворение от материалистичния манталитет се проявяват външно. И макар проявлението често да е произволно и хаотично, то разрушава ефикасността на модела. Хората стават непредвидими по различни начини – начина, по който вършат работата си, в извънпрофесионалните си занимания, във взаимоотношенията си. Всички тези сътресения се предават към съществуващата социална и икономическа структура поставяйки я под натиск.

Обречен да изчезне

В крайна сметка настоящата икономическа структура ще се разпадне…защото по самата си постройка тя може да процъфтява единствено с нашето приемане и готовност да я подкрепяме. Колкото повече се освобождаваме от илюзията, че материалното богатство може да е окончателна цел или средство към лично удовлетворение, толкова повече се приближаваме към неизбежния разпад на старата парадигма.

Макар и да не знаем какво ще се роди от руините на старото, поне ще е налице възможността за нещо по-добро. Старата икономическа рамка е прекалено дълбоко вкоренена и не допуска алтернативи. Тези алтернативи ще се родят единствено от пепелта й. Алтернативи, които може да бъдат по-пригодени да удовлетворяват нашите истинските нужди, а не изкуствени желания.

В заключение, можете да приемете глобалното икономическо сътресение с усмивка – в края на краищата, то е добра новина.

Част 1 | Част 2

The post Разпадането на икономическия модел е…добра новина (Част 3) appeared first on Пространство за размисъл.

Да вземем за пример парите. Парите в традиционната си форма нямат полезна стойност сами по себе си. Една банкнота или разплащателна сметка не могат да задоволят пряко никаква нужда – не можете да се нахраните с цифрите в банковата си сметка, не можете да използвате банкнота като дреха или подслон. В действителност банковата сметка е просто поредица от цифри в компютъра, а банкнотата е парче хартия с написана върху него сума. Това, което прави парите ценни и полезни е нашето консенсусно съгласие да ги приемаме като средство за размяна на нещата, които пряко задоволяват нуждите ни.

Предходният параграф цели да илюстрира, че икономическата теория и следователно моделът, за чиято основа тя служи, са изкуствени, а не обективни конструкции. Теорията е от една страна описание на определени форми на взаимодействие между индивидите и нациите в даден момент от човешката история. В същото време тя е успяла да издигне тези форми на взаимодействие до ниво, на което те биват приемани за независимо съществуващи, очевидни и дори присъщи на човешката същност. Хората са започнали да вярват в тях като неоспорима обективна реалност и по този начин са им позволили да оформи умствените им нагласи.

Подведени да приемаме

Приемайки рамката на съвременната икономическа наука за естествен закон, ние сме тези, които в действителност правим така, че тя да функционира като такъв. Вярвайки, че икономическите взаимодействия следват определена логика, която е извън нашия контрол и следователно можем единствено да й се подчиняваме, ние на практика решаваме за себе си, че няма алтернатива. Докато я възприемаме като единствената възможност, сме обречени да действаме по начин, който може единствено да утвърждава модела и да го кара да изглежда в по-голяма степен като естествения и неизбежен ред на нещата.

В обобщение – икономическата теория ние е убедила, че е единствената валидна алтернатива и по този начин се е превърнала в такава. Дали това е по случайност или резултат от целенасочен дизайн е друга тема. Крайният факт е, че ние сякаш сме единствено подчинени и жертви на модела, докато в действителност ние сме тези, които го задвижват и поддържат. Това е порочния кръг, в който се намираме – ние сме тези, които страдат от дефектите на модела и в същото време тези, които спомагат за непрекъснатото му възпроизвеждане. Това е първото нещо, което хората следва да разберат. Единствено когато го разберем, можем да мислим за алтернативни подходи.

Част 1 | Част 3

The post Разпадането на икономическия модел е…добра новина (Част 2) appeared first on Пространство за размисъл.

Не считам за нужно да опитвам да доказвам горното твърдение, защото ако се огледате наоколо и имате куража да признаете това, което виждате, валидността на твърдението е очевидна – постоянно свиване на средната класа, колапси на банки, увеличаване на безработицата, страни в спиралата на непрекъснато нарастващи дългове – всики знаци са налице.

Вместо това. в тази статия ще се опитам да се фокусирам върху това защо системата се разпада и защо (противно на убеждаването от страна на масмедиите и т. нар. „експерти“) това може би е добра новина.

Темата в известна степен ще бъде генерализирана. Няма да се разглежда конкретната ситуация в една или друга страна. Вместо това, анализът е относно фундаменталните проблеми присъщи на съвременните (и понастоящем преобладаващи) икономически теория и практика. Точно тези присъщи дефекти са това, заради което моделът не може и няма да оцелее в настоящия си вид.

Основи на икономиката

За тези, които нямат никакви предварителни познания по икономическа теория, по-долу са изложени някои основополагащи идеи. Въпреки, че икономическата теория се е разклонила през десетилетията в до някаква степен различни версии, три от тези основни идеи включват:

– Наличните икономически ресурси са ограничени
– Нуждите и желанията, които хората искат да удовлетворят използвайки тези ресурси са неограничени
– Основната движеща сила на всеки участник в икономическа дейност под някаква форма е да постигне и максимизира печалбата/ползата от употребата на икономически ресурси

Горните идеи предполагат:

– В глобален план не е възможно да се удовлетворят икономическите нужда на всички
– Използването на икономически ресурси за удовлетворяване потребностите на някой, по дефиниция може да се случи за сметка на някой друг, чиято нужда няма да бъде удовлетворена

Тясно свързана и следствие от гореизложеното е идеята за конкуренция или с други думи постоянна икономическа борба между хората, компаниите и в крайна сметка отделните нации в стремеж да придобият колкото се може повече ресурси за се себе си оставяйки колкото се може по-малко на останалите.

Проблемите в основата

Пряк резултат от теорията е, че за да могат да бъдат поддържани и увеличавани печалбите, са нужни непрекъснато нарастващи нива на производство на стоки и услуги и непрекъснато нарастващо търсене от страна на потребителите.

В глобален мащаб материалните ресурси налични на планетата са ограничени и повечето от тях са невъзобновяеми (или поне невъзобновяеми със скоростта, с която биват изчерпвани). По този начин непрекъснато нарастващо производство на стоки е физически невъзможно. От друга страна, пак глобално, потенциалният брой потребители също е физически ограничен. Следователно увеличението на потребителите може да бъде постигнато чрез производството на стоки, които са с краткотраен живот и се налага да бъдат често подменяни.

Друга присъща черта на модела е, че за да максимизират печалбата, икономическите участници трябва да намаляват разходите си и по-конкретно с напредването на технологиите, все повече дейности биват пренасочвани за извършване от машини вместо от хора. Колкото по-малко хора работят, толкова по-малко доходи имат и толкова по-малко възможност за компаниите да продават продуктите си.

Гореизложеното е порочен кръг и въпреки, че някои компании все още могат да разширяват пазарите си за сметка на конкурентите, погледнато глобално – комбинацията от производство, ресурси и потребители прави невъзможно да бъде поддържан икономически модел основан на мотивация за икономическа печалба (което, както вече бе упоменато е крайъгълен камък на модела).

Заключение на здравия разум

Не става въпрос дали ни харесва модела или не – факт е, че на ограничена планета, с ограничени ресурси и ограничен брой потребители, модел основан на идеята за непрекъснато нарастващо производство и непрекъснато нарастващо потребление не може да продължава безкрайно. Всъщност има доста индикации, че сме вече близо до този момент – етапът, в който скоростта с която изразходваме ресурсите, надвишава скоростта, с която те се добиват/възобновяват.

Горният опростен анализ формулира проблем и досега изглежда сякаш няма открито работещо решение в рамките на теоретичната постройка на съвременната икономическа наука.

Всъщност такова решение вероятно няма да бъде намерено. Може би, защото решението не е в рамките на самия модел, а в преосмислянето на валидността на основополагащите му идеи. Тези идеи, около които е изграден модела (дали случайно или преднамерено), изглежда се погрешни или най-малкото непълни.

Част 2 | Част 3

The post Разпадането на икономическия модел е…добра новина (Част 1) appeared first on Пространство за размисъл.